— Намерих го! — изграчи лекарят и се съсредоточи в определянето на размера на куршума с върха на сондата. Навсякъде имаше кръв, но не беше яркочервена като артериалната и течеше много бавно. Стъклото в ръката му беше горещо, а миризмата на обгорена плът по-силна. Хю усети, че единственият му крак и долната половина на тялото му замръзваха, но от раната се надигаше пара. Това парче стъкло някак си изсмукваше телесната му температура, увеличаваше я и я изпращаше към раната. Хю почувства сила в ръката си — спокойна, великолепна сила. Тя потече като светкавица, прочисти главата му от страха и изгори мрежите, които шльокавицата беше разпънала. Изведнъж тридесетте му години медицински опит се завърнаха и той отново се почувства млад, силен и безстрашен.
Нямаше представа каква беше тази сила — прилив, създаден от самия живот или от онова, което хората посещаващи църкви наричаха избавление — но отново можеше да вижда. Можеше да извади куршума. Да. Можеше.
Ръцете му вече не трепереха.
Хю осъзна, че трябва да напъха сондата под куршума и да го надигне, за да може да го хване с пръсти. Лявата коронарна артерия и лявата камера бяха близо, много близо. Започна да работи с геометрично прецизни движения.
— Внимателно — предупреди го Сестрата, но знаеше, че няма нужда да го прави. Лицето на лекаря беше над раната и изведнъж изкрещя:
— Повече светлина! — Робин приближи една от свещите.
Куршумът се освободи от заобикалящата го тъкан. Хю чу цвъртене и усети миризмата на обгорени плът и кръв. „Какво, по дяволите…?“, помисли си той, но нямаше време да се разсейва. Стъкленият шип беше много горещ и едва го държеше, но не смееше да го пусне. Имаше чувството, че тялото му е заледено до гърдите.
— Виждам го! — каза той. — Благодаря на Бога, куршумът е малък! — Лекарят натика два пръста в раната и хвана парчето олово между тях. Извади ги и хвърли онова, което приличаше на пломба, към Робин.
Започна да вади сондата и всички чуха цвъртенето на плът и кръв. Хю не можеше да повярва на очите си — разкъсаната тъкан в раната се обгаряше и зарастваше, докато шипът излизаше.
Когато го извади, приличаше на пръчка от горещ бял огън. След като напусна раната, се чу съскане и кръвта се съсири. От инфектираните страни се надигна син пламък, който изгоря за четири бързи удара на сърцето на Сестрата. На мястото на раната остана само кафяв обгорен кръг.
Хю задържа парчето стъкло пред очите си и лицето му се окъпа в чиста бяла светлина. Усещаше жегата, макар че най-горещият лечебен огън беше съсредоточен на върха. Той осъзна, че шипът беше обгорил малките кръвоносни съдове и разкъсаната тъкан като хирургичен лазер.
Вътрешният пламък на сондата започна да отслабва и да загасва. Докато светлината бързо се губеше, Сестрата видя, че скъпоценните камъни в шипа се превръщат в малки абаносови трохички, а преплитащите се нишки от благородни метали бяха станали линии от пепел. Светлината продължи да отслабва, докато най-накрая не остана просто искра от бял огън на върха. Тя пулсираше с ритъма на сърцето на Хю — веднъж, два пъти, три пъти — и загасна като мъртва звезда.
Бъки все още дишаше.
Лицето на лекаря беше цялото в пот и кървави пръски. Той погледна Робин. Опита се да проговори, но не намери гласа си. Долната част на тялото му започна да се затопля отново.
— Предполагам това означава, че няма да ни убиете днес?
57
Джош бутна Суон.
— Добре ли си?
— Да. — Тя вдигна деформираната си глава от гънките на палтото. — Все още не съм мъртва.
— Само проверявам. Много си мълчалива цял ден.
— Размишлявах.
— О. — Джош погледна към Убиец, който бягаше напред по пътя. Кучето спря и изджафка, за да го настигнат. Муле нямаше как да върви по-бързо, затова гигантът държеше хлабаво юздите му. Ръсти се тътреше до каруцата с нахлупена на главата му каубойска шапка и свит под дебелото си палто.
Каруцата на „Пътуващо представление“ скърцаше по заобиколения от гъста гора път. Облаците като че ли висяха точно над дърветата, а вятърът беше спрял да духа — милостиво и рядко явление. Джош знаеше, че времето е непредвидимо — в един и същи ден можеше да има виелица и гръмотевична буря, а на следващия спокойните ветрове да се превърнат в торнада.
През последните два дни не бяха видели нищо живо. Бяха стигнали до един срутен мост и трябваше да заобиколят няколко километра, за да се върнат на главния път. Малко по-нататък този път беше блокиран от паднало дърво, така че трябваше отново да заобикалят. Но днес, преди около четири-пет километра, бяха минали покрай дърво, на ствола на което пишеше „КЪМ МЕРИС РЕСТ“. Джош въздъхна от облекчение. Поне вървяха в правилната посока и градът не можеше да е много далеч.