— Джош? — провикна се Суон. Тя беше вдигнала ръце напред, защото почти не виждаше къде ходи. — Отговори ми, мътните го взели!
Убиец въздъхна за последно и си отиде.
Джош пристъпи между Суон и кучето.
— Ръсти беше ранен — отговори той. — От червен рис. Трябва бързо да го отведем в града! — Хвана едната ѝ ръка и я дръпна, преди да е видяла мъртвия териер.
Джош нежно положи Ръсти в каруцата и го зави с червеното одеяло. Спътникът му трепереше и беше в полусъзнание. След това нареди на Суон да стои при него, след което отиде отпред и хвана юздите на Муле.
— Дий! — изкрещя той. Старият кон се изненада от командата и усети необичайна тревога в дърпането на юздите. Животното изпръхтя през ноздрите си, от които излезе облаче пара, и тръгна напред с новооткрита сила.
Суон отвори вратата на палатката.
— Къде е Убиец? Не можем просто да го оставим!
Джош още не можеше да се насили да ѝ каже, че териерът е мъртъв.
— Не се тревожи. Той ще намери пътя. — Шибна хълбоците на коня с юздите. — Дий, Муле! Давай, момче!
Каруцата зави зад ъгъла, а тялото на Убиец мина между колелата ѝ. Муле хвърляше сняг зад копитата си, докато бягаше към Мерис Рест.
58
Пътят се виеше пред тях още километър и половина, преди гората да отстъпи място на пуста хълмиста местност, която някога е била обработваема. Сега представляваше покрита със сняг пустош, украсена тук-там с черни дървета, които се бяха изкривили в агонизиращи и сюрреалистични форми. Насред всичко това беше разположен град. От двете страни на пътя имаше около триста дървени бараки. Джош си помисли, че преди седем години щеше да определи това тук като гето, но сега беше на върха на щастието и за малко да се разплаче. Кални алеи свързваха бараките, от които се издигаше дим от кюнци. Зад прозорци, които бяха изолирани с жълти вестници и страници от списания, горяха газени лампи. Хърбави кучета виеха и лаеха в краката на Муле. Той насочи каруцата към бараките. По-нагоре и малко встрани от пътя бяха останали овъглените останки от една от сградите на Мерис Рест. Огънят беше вилнял преди време, защото руините бяха затрупани от сняг.
— Хей! — провикна се Джош. — Някой да ни помогне!
Няколко кльощави деца в дрипави палта излязоха от алеите, за да видят какво става.
— Има ли лекар наоколо? — попита гигантът, но хлапетата отново се скриха. Вратата на близката барака се отвори и едно брадато лице надникна предпазливо през нея. — Трябва ни лекар! — примоли се Джош. Брадатият поклати глава и затвори вратата.
Гигантът насочи Муле към вътрешността на този беден град и продължи да вика за лекар. Още няколко души отвориха врати и го проследиха с поглед, но никой не му предложи помощ. Малко по-нататък една глутница кучета, която разкъсваше останките на някакво животно в калта, заръмжа и залая срещу Муле, но конят запази спокойствие. На прага на една врата се появи мършавата фигура на дрипав старец, чието лице беше осеяно с червени келоиди.
— Нямаме място! Нямаме храна! Не искаме непознати! — занарежда той и удари каруцата с една крива пръчка. Дъртакът продължи да мърмори дори когато го отминаха.
Джош беше виждал много подобни окаяни градове, но този беше най-зле. Хрумна му, че това е селище от непознати, на които не им пука кой ще живее и кой ще умре в съседната барака. Наоколо беше налегнало неприятното усещане за поражение и фатална депресия и дори въздухът вонеше на разложение. Ако Ръсти не беше толкова лошо ранен, щяха да подминат тази язва, наречена Мерис Рест, и щяха да продължат към място, на което въздухът миришеше по-добре. Една фигура с деформирана глава се клатеше отстрани на пътя и Джош разпозна същото заболяване, от което страдаха двамата със Суон. Повика човека, но какъвто и да беше — мъж или жена — той се обърна и побягна към една алея, където се скри. След няколко метра се натъкнаха на гол труп, чиито зъби бяха лъснали в усмивка, вероятно от радост, че се беше отървал от всичко това. Няколко кучета душеха около него, но все още не бяха започнали своя пир.
И в следващия миг Муле спря, сякаш се беше натъкнал на тухлена стена, изцвили пронизително и едва не тръгна назад.
— Уха! По-спокойно! — изкрещя Джош и се наложи да дръпне юздите на животното, за да го укроти.
Забеляза, че на пътя пред тях имаше някого. Фигурата беше облечена в избеляло дънково яке, с червена шапка и седеше в червена детска вагонетка. Нямаше крака — панталоните бяха навити и празни под бедрата.
— Хей! — провикна се Джош. — Има ли лекар в града?