Лицето бавно се обърна към него. То принадлежеше на мъж с рехава светлокестенява брада и мътни, измъчени очи.
— Трябва ни лекар! — продължи Джош. — Можеш ли да ни помогнеш? — Стори му се, че мъжът се усмихна, но не беше сигурен. Онзи отвърна:
— Добре дошли!
— Лекар! Не ме ли разбираш?
— Добре дошли! — повтори сакатият и се засмя. На Джош му стана ясно, че не е с всичкия си.
Онзи се протегна, заби ръце в калта и започна да засилва вагонетката си по пътя.
— Добре дошли! — изкрещя той и зави в една от алеите.
Джош потрепери, и то не само заради студа. Очите на този човек… те бяха най-ужасните очи, в които беше поглеждал. Муле се успокои и продължи напред.
Гигантът отново се развика за помощ. От време на време се подаваше някое лице, но бързо се прибираше.
„Ръсти ще умре — изплаши се той. — Ще кърви до смърт и нито едно копеле в тази адска дупка няма да си мръдне пръста, за да му помогне!“
Над пътя се носеше жълт дим, а колелата на каруцата минаваха през локви от човешки фекалии.
— Някой да ни помогне! — Джош започваше да преграква. — Моля ви… за бога… някой да ни помогне!
— Божичко! Какво си се развикал?
Гигантът се стресна и погледна по посока на гласа. На прага на една от разнебитените бараки стоеше чернокожа жена с дълга посивяла коса. Носеше палто, което беше ушито от стотици различни парчета плат.
— Трябва да намеря лекар! Можеш ли да ми помогнеш?
— Какво ти има? — Очите ѝ, които бяха с цвят на медни пенита, се присвиха. — Тиф? Дизентерия?
— Не. Приятелят ми беше ранен. Отзад е.
— Няма лекари в Мерис Рест. Нашият умря от тиф. Никой не може да ти помогне.
— Кърви много лошо! Мога ли да го заведа някъде?
— Можете да отиде в Ямата — предложи чернокожата жена. Чертите на лицето ѝ бяха красиви и царствени. — Намира се на километър и половина надолу по пътя. Там карат всички тела. — До нея се появи черното лице на седем-осемгодишно момче и тя сложи ръка на рамото му. — Няма къде другаде да го заведете освен там.
— Ръсти още не е мъртъв, госпожа! — сопна се Джош. — Но със сигурност ще умре, ако не намеря някой да му помогне! — Той перна Муле с юздите.
Чернокожата жена го остави да продължи още няколко метра напред по пътя, след което се провикна:
— Почакай!
Джош дръпна юздите на Муле.
Жената тръгна по пътеката от плочки пред бараката ѝ и отиде в задната част на каруцата. Малкото момче я гледаше изплашено.
— Отвори това чудо! — каза тя… и задната врата изведнъж се отвори. Озоваха се лице в лице със Суон. Жената отстъпи крачка назад, но бързо се опомни, пое си дълбоко въздух и събрала целия си кураж, надникна в каруцата към окървавения белокож мъж, завит с червено одеяло. Той не помръдваше. — Жив ли е още? — обърна се към фигурата без лице.
— Да, госпожо — отвърна Суон. — Но не диша много добре.
Чернокожата жена разбра единствено „да“-то и нищо повече.
— Какво се случи?
— Нападна го рис — отвърна Джош, който също беше дошъл до задната част на каруцата. Трепереше толкова силно, че едва стоеше на краката си. Жената го изгледа дълго и преценяващо с пронизващите си медни очи. — Проклетото създание имаше две глави.
— Да, пръкнаха се много такива в гората. Ако се сблъскаш с тях, смъртта ти е в кърпа вързана. — Тя погледна към къщата и отново се обърна към Ръсти. Той издаде тих стон и разкри ужасната рана на лицето си. Жената въздъхна през стиснати зъби. — Вкарайте го вътре.
— Можеш ли да му помогнеш?
— Ще разберем. — Тя тръгна към бараката и по пътя се обърна, за да каже: — Аз съм шивачка. Добра съм с иглата и конеца. Доведете го.
Къщата беше също толкова мрачна вътре, колкото и отвън, но жената разполагаше с две газени лампи и с разпънати цветни платове на стените. В средата на предната стая имаше правена печка, събрана от частите на пералня, хладилник и някакво превозно средство — кола или пикап. Зад решетката от автомобилен радиатор горяха няколко цепеници дърво, които осигуряваха топлина в радиус от не повече от метър. Димът излизаше през изведена в покрива фуния, която създаваше жълта мъгла вътре. Мебелите на жената — маса и два стола — бяха сковани от грубо отрязан, прояден от дървояди чамов материал. Прозорците бяха покрити със стари вестници, а вятърът свиреше през цепнатините в стените. На чамовата маса бяха оставени парчета плат, ножица, игла и подобни, както и кош, в който бяха нахвърлени всякакви парчета плат в различни цветове и шарки.
— Не е много — каза домакинята и сви рамене, — но е повече, отколкото имат другите. Доведи го тук. — Тя посочи на Джош към друга, по-малка стая, където имаше пружинено легло и натъпкан с вестници и парцали матрак. На пода до леглото бяха оставени парцали, малка възглавница от кръпки и малко одеяло, с които, помисли си Джош, спеше детето. В стаята нямаше прозорци, а за осигуряването на светлината се грижеше една газена лампа с метална пластина зад нея, която да отразява пламъка. На стената висеше картина на черен Исус на хълм, заобиколен от овце. — Сложи го да легне — нареди жената. — Не на легло то ми, глупако. На пода.