— Мога да говоря — отвърна тя. — Но трябва да говоря бавно, иначе няма да можеш да ме разбираш.
— О. Главата ти прилича на голяма презряла кратуна.
Суон се усмихна. Кожата на лицето ѝ се опъна толкова много, че имаше чувството, че ще се сцепи. Знаеше, че момчето просто е честно, а не грубо.
— Предполагам, че си прав. И да, имам глава тук вътре. Просто е покрита.
— Виждал съм и други хора, които приличат на теб. Мама казва, че това е много лоша болест. Че пипнеш ли я веднъж, ще я имаш за цял живот. Така ли е?
— Не знам.
— Казва също така, че не е заразна. Ако била, всички в града щели да я хванат. Каква е тази пръчка?
— Багета.
— Какво означава това?
Суон му обясни, че служи за намирането на вода, ако държиш разклонения край правилно, но също така му сподели, че досега не е намирала такава. Спомни си нежния глас на Леона Скелтън, който сякаш се понесе през времето, за да ѝ прошепне:
— Ревльото има още работа… о, да, още много работа!
— Може би просто не я държиш правилно — предположи Арън.
— Използвам я като бастун. Не виждам много добре.
— Сигурно. Нямаш очи.
Суон се засмя и усети как мускулите на лицето ѝ застиват. Вятърът донесе нова доза воня на разложение, която усети още като влязоха в Мерис Рест.
— Арън? — попита тя. — Каква е тази миризма?
— Каква миризма?
Суон осъзна, че момчето беше свикнало с нея. Навсякъде имаше човешки фекалии и боклук, но тази миризма беше по-неприятна.
— Идва и си отива — каза тя. — Вятърът я разнася.
— О, предполагам, че имаш предвид езерото. Или онова, което остана от него. Не е много далеч. Искаш ли да го видиш?
„Не“, помисли си Суон. Не искаше да се доближава до нещо толкова отвратително. Но Арън изгаряше от нетърпение да ѝ го покаже, а и любопитството ѝ надделя.
— Добре, но трябва да вървим наистина много бавно. И да не си посмял да избягаш и да ме оставиш, ясно?
— Добре — обеща момчето и бързо прибяга десетина метра по една кална пътека, след което се обърна и я изчака.
Суон го последва по тесните и мръсни алеи. Много от бараките бяха изгорени, но хората продължаваха да си изкопават укрития в руините. Тя опипваше пътя си с Ревльото и се изплаши, когато едно хърбаво куче изскочи от странична алея. Арън го срита и то избяга. Зад някоя от вратите плачеше гладно бебе. Малко по-напред едва не се спъна в свит в калта човек. Наведе се и докосна рамото му, но момчето я предупреди:
— Мъртъв е! Хайде, не е далеч!
Минаха между още мизерни бараки и се озоваха на широко поле, покрито със сив сняг. Тук-там лежаха замръзналите тела на хора и животни, изкривени в грозни пози.
— Хайде! — провикна се Арън и заподскача нетърпеливо. Той беше роден насред смъртта и тя се беше превърнала в нормална гледка за него. Прескочи труп на жена и продължи напред по склона към голямо езеро, което беше привлякло стотици скиталци в Мерис Рест през годините.
— Ето го — каза Арън, когато Суон го настигна, и посочи.
На тридесет метра отпред, в лоното на мъртви дървета, се намираше някога голямото езеро. Момичето забеляза, че беше останала около два сантиметра жълто-зелена вода в средата му и навсякъде около нея имаше напукана и грозна жълта кал.
В тази кал лежаха десетки полузаровени човешки и животински скелети, сякаш бяха засмукани надолу, докато се опитваха да изпият и последната капка от заразената вода. Гарвани бяха накацали на костите и чакаха. Издигаха се замръзнали купчини от човешки екскременти и боклук. Вонята, която се носеше от някогашното езеро, преобърна стомаха на Суон. Миришеше на отворена рана или на пълна с фекалии кофа.
— Не можем да се приближим повече, без да ни стане лошо — обясни Арън, — но исках да го видиш. Цветът му не ти ли се струва странен?
— Господи! — Суон се бореше с желанието си да повърне. — Защо някой не го изчисти?
— Кое да изчисти? — учуди се момчето.
— Езерото! Невинаги е било такова, нали?
— О, не! Помня го, когато имаше вода в него. Истинска вода за пиене. Но мама каза, че просто се е предало.
Каза, че така или иначе не може да е вечно.
Суон се извърна от тази неприятна гледка. Погледна пътя, от който дойдоха, и видя самотна фигура на хълма, която пълнеше кофа с мръсен сняг. Пиенето на разтопен сняг вместо вода си беше бавна смърт, но пак беше за предпочитане пред отровното езеро.
— Готова съм да се връщаме — каза тя и тръгна бавно нагоре по склона, като опипваше пътя си с Ревльото.
Почти на върха, Суон се спъна в някакво тяло. Спря се и погледна малкия труп на дете. Дали беше на момче, или на момиче, не можеше да каже. Детето беше умряло по корем, едната му ръка беше забита в пръстта, а другата замръзнала в юмрук. Загледа се в тези малки ръчички, които стояха восъчнобели на фона на снега.