— Защо тези трупове са тук? — попита Суон.
— Защото тук са умрели — отвърна Арън, сякаш тя беше най-глупавата кратуна в целия свят.
— Това дете се е опитвало да изрови нещо.
— Вероятно корени. Понякога успяваме да изкопаем корени от земята, понякога не. Когато намерим такива, мама прави супа от тях.
— Корени? Какви корени?
— Много въпроси задаваш — каза задъхано момчето и тръгна напред.
— Какви корени? — повтори въпроса си Суон, този път по-бавно и по-настоятелно.
— Царевични, предполагам! — Арън сви рамене. — Мама казва, че тук е имало голяма царевична нива, но всичко умряло. Не е останало нищо освен няколко корена… които, ако човек има късмет, може да намери. Хайде, идвай! Студено ми е!
Суон погледна празното поле между бараките и езерото. Труповете приличаха на странни препинателни знаци, надраскани върху сива дъска. Зрението ѝ постоянно се проясняваше и замъгляваше, а онова, което се намираше под дебелия слой твърди образувания, я изгаряше и щипеше. Белите и замръзнали ръце на детето отново привлякоха вниманието ѝ. „Има нещо в тези ръце“, помисли си тя. Нещо… но не знаеше какво.
От вонята от езерото ѝ се повдигаше. Последва Арън към бараките.
— Тук е имало голяма царевична нива — каза ѝ момчето, — но всичко умряло.
Суон разбута снега с Ревльото. Земята беше черна и твърда. Ако тук бяха останали някакви корени, то те се намираха много под ледената кора.
Все още вървяха от алея на алея, когато чу Муле да цвили; при това тревожно. Тя забърза крачка, като забиваше бързо багетата пред себе си.
Стигнаха алеята до бараката на Глори Боуен и Суон отново чу коня да цвили гневно и изплашено. Тя наклони глава, за да види какво става и най-накрая успя. Някакви облечени в дрипи хора бяха нападнали каруцата и я опустошаваха. Разкъсваха платното на палатката и се биеха за одеялата, консервите, дрехите и пушките, и бягаха с тях.
— Спрете! — каза Суон, но, разбира се, никой не ѝ обърна внимание. Един от клошарите се опита да отвърже Муле от поводите му, но конят подскочи и хвърли толкова силен къч, че онзи се отказа. Тези хора дори се опитваха да свалят колелата на каруцата. — Спрете! — провикна се отново момичето и пристъпи напред. Някой я блъсна, събори я в студената кал и едва не я прегази. Наблизо двама мъже са биеха в калта за едно от одеялата, но боят приключи, когато трети клошар го сграбчи и побягна с него.
Вратата на бараката се отвори. Джош беше чул вика на Суон и идваше да провери какво става само за да види как каруцата на „Пътуващо представление“ биваше разкъсвана на части. Обзе го паника. Тя и нещата в нея бяха всичко, което притежаваха! Един мъж бягаше с купчина пуловери и чорапи в ръце. Гигантът хукна след него, но се хлъзна в калта. Клошарите се пръснаха във всички посоки, като взеха със себе си последните остатъци от платното на палатката, оръжията, одеялата и всичко, до което се докопаха. Една жена с оранжев келоид, който покриваше по-голямата част от лицето и врата ѝ, се опита да съблече палтото на Суон, но момичето се сви и онази я удари и изпищя от яд. Джош успя да стане на крака и жената избяга по една от алеите.
В следващия миг всички клошари бяха избягали с притежанията на „Пътуващо представление“… и с по-голямата част от каруцата.
— Проклятие! — избухна гигантът. Не им беше останало нищо друго освен рамката на каруцата и Муле, който продължаваше да пръхти и да се тресе. „Затънахме до уши в лайната“, помисли си той. Нямаха какво да ядат, не им остана дори един проклет чорап!
— Добре ли си? — обърна се към Суон и отиде да ѝ помогне да стане. Арън стоеше до нея и реши да докосне приличащата ѝ на кратуна глава, но дръпна ръка в последната минута.
— Да. — Рамото малко я болеше, където я удари клошарката. — Мисля, че съм добре.
Джош нежно ѝ помогна да стане и да запази равновесие.
— Откраднаха всичко, което имаме! — изрече той с обезпокоен тон. В калта лежаха няколко останали неща: крива метална чаша, дрипав шал и износен ботуш, който Ръсти имаше намерение да поправи, но така и не стигна до него.
— Ако си оставяте нещата тук навън, със сигурност ще бъдат откраднати! — каза далновидно Арън. — Всеки глупак знае това!
— Е — отвърна Суон, — може би тези хора са имали нужда от нещата ни повече от нас.
На Джош му идеше да се разсмее подигравателно, но не го стори. Момичето беше право. Поне разполагаха с дебелите си палта и ръкавици и носеха плътни чорапи и здрави ботуши. Някои от тези клошари бяха на косъм от оня свят… а и това тук определено не беше Райската градина.