Суон се поколеба. Навън беше студено и тъмно, ако не се броеше сиянието на клада, която се намираше през няколко алеи. Беше ли чула лая на Убиец, или не? Сега не го чуваше, не чуваше нищо друго освен пронизителния писък на вятъра по алеите и между бараките.
Замръзналите ръце на детския труп отново се появиха в съзнанието ѝ. Какво имаше в тези ръце, че постоянно я преследваха? Не беше само фактът, че принадлежаха на мъртво дете… имаше нещо много, много повече.
Не разбра кога точно взе това решение или кога направи първата крачка, но в следващия миг вече беше тръгнала по алеята и опипваше с Ревльото пътя си. Беше се насочила към нивата.
Зрението ѝ беше размазано и окото ѝ щипеше от болка. Суон ослепя, но не се паникьоса, а просто изчака да отмине с надеждата, че това не беше моментът, в който щеше да изгуби зрението си завинаги. То се завърна и тя продължи напред.
Падна веднъж върху поредния труп в алеята и чу някакво животно да ръмжи наблизо, но това не я спря. Не след дълго полето се разкри пред нея на слабата светлина на далечната клада. Тръгна по него, придружена от вонята на отровното езеро, и се замоли да помни пътя.
Лаят се завърна, някъде отляво. Суон смени посоката си, за да го последва и се провикна:
— Убиец! Къде си? — Вятърът обаче грабна и отнесе гласа ѝ.
Стъпка по стъпка Суон пресече нивата. На някои места снегът достигаше десет-петнадесет сантиметра, но на други вятърът го беше издухал и разкрил под него голата земя. Лаят отново заглъхна, след което се завърна от различна посока. Момичето промени курса си с няколко градуса, но не виждаше териера никъде.
Лаят спря.
Както и тя.
— Къде си? — провикна се. Вятърът я блъсна и едва не я събори. Погледна обратно към Мерис Рест, видя кладата и няколко газени лампи на прозорците на бараките и ѝ се стори, че са много далеч. Но въпреки това направи още една крачка по посока на езерото.
Ревльото докосна нещо на земята точно пред нея и Суон различи детско тяло.
Вятърът задуха в друга посока. Лаят отново се разнесе — сега беше просто шепот, който идваше от неизвестно разстояние. Продължи да заглъхва и малко преди да утихне напълно, остави странно впечатление в момичето: лаят вече не принадлежеше на старо и изморено куче. Той беше изпълнен с младост, сила и копнеж по неизвървени пътища.
Звукът се изгуби и Суон остана сама с детския труп.
Тя се наведе и погледна ръцете. Едната беше забита в земята, а другата свита в юмрук. Имаше нещо много познато в това, но какво?
И в същия миг разбра: по този начин садеше семена, когато беше малко момиченце. Едната ръка копаеше дупка, а другата…
Сграбчи кокалестия юмрук и се опита да го отвори. Той ѝ се противопостави, но тя не беше нетърпелива и си представи как се разтварят венчелистчетата на цвете. Ръката бавно разкри скритото в дланта.
Шест набръчкани зърна царевица.
„Едната ръка копае дупката — помисли си Суон, — а другата поставя царевичните зърна.“
Царевични зърна.
Детето не беше умряло в търсене на корени. Детето беше умряло, докато се беше опитвало да засее сбръчканите царевични зърна.
Суон ги взе в собствената си ръка. Дали беше останал живот в тях, или бяха само студени късчета нищо?
— Тук е имало голяма царевична нива — беше ѝ казал Арън, — но всичко умряло.
Тя се замисли за ябълковото дърво, което се беше съживило. Сети се за зелените стръкове, които бяха поникнали във формата на тялото ѝ. Сети се за цветята, които беше отглеждала в сухата прашна пръст преди много време.
— Тук е имало голяма царевична нива.
Суон погледна отново тялото. Детето беше умряло в странна поза. Защо лежеше по корем на студената земя, вместо да се свие, за да запази последните си запаси от топлина? Тя нежно го хвана за рамото и се опита да го обърне. Разнесе се тихо пропукване, когато дрипавите дрехи се откъснаха от земята. Трупът беше лек като обвивка.
Под тялото имаше малка кожена кесия.
Суон я вдигна с трепереща ръка, отвори я и бръкна с два пръста в нея… но вече знаеше какво ще намери вътре.
В кесията имаше още изсъхнали царевични зърна. Детето ги предпазваше с телесната си топлина. Суон осъзна, че би направила същото нещо и че може би двамата имаха много общи неща.
Зърната бяха налице. От нея зависеше дали ще завърши работата, която мъртвото дете беше започнало.
Тя разчисти снега и заби пръсти в пръстта, която беше твърда, глинеста, замръзнала и пълна с остри камъчета. Загреба шепа и я стопли, след което сложи едно зърно в нея и направи онова, което правеше, когато садеше семена в прахта в Канзас — събра слюнка в устата си и се изплю в ръката си. Смачка пръстта на топка и продължи да я върти в дланта си, докато не усети електричеството в гръбначния си стълб, което се разля по ръцете и пръстите ѝ. След това върна пръстта в земята и я натисна в дупката, която беше изкопала.