— Не се ядосвай — каза Робин. — Не съм го счупил.
— Благодаря на Бога за това. Кой ти каза, че можеш да ровиш в чантата ми?
— Не ровех. Просто гледах какво има в нея. Нищо не е станало. — Костите на Сестрата изпукаха, когато се изправи в седнало положение. През входа на пещерата влизаше мрачна дневна светлина. Повечето от младите разбойници още спяха, но две момчета деряха два малки трупа — зайци?, катерици? — а друго нареждаше клони, за да запали сутрешния огън. В задната част на пещерата Хю спеше до своя пациент, а Пол върху легло от листа.
— Това е важно за мен — сподели Сестрата. — Нямаш представа колко важно. Просто го остави, става ли?
— Майната му — отвърна Робин и се изправи. — Прибирах проклетото нещо обратно и смятах да ти кажа за Суон и големия тип. Но забрави, госпожо. — Тръгна към приятеля си Бъки.
На Сестрата ѝ бяха необходими няколко секунди, за да осмисли казаното от младия мъж.
— Суон. Суон и големия тип.
Не беше казала на никое от тези хлапета за съновиденията си. Не беше казвала нищо за думата „суон“ и отпечатъците от длани, прогорени в ствола на дървото с цветовете. Как тогава Робии Оукс знаеше… освен ако и той не беше сънебродил?
— Почакай! — изкрещя тя. Гласът ѝ проехтя като камбана в пещерата. Пол и Хю бяха извадени от сънищата си. Повечето от момчетата също се събудиха и посегнаха към пистолетите и копията си. Робин спря на място.
Сестрата се опита да заговори, но не успя да намери правилните думи. Тя стана и отиде при него, като държеше в ръце стъкления пръстен.
— Какво видя в него?
Робин погледна другите момчета, а после отново нея и сви рамене.
— Видял си нещо, нали? — Сърцето ѝ биеше силно. Цветовете на пръстена също бяха започнали да пулсират по-бързо. — Видял си! Сънебродил си, нали?
— Съне какво?
— Суон — напомни му Сестрата. — Видял си тази дума изписана на дървото, нали? Дървото с цветовете. Видял си също така отпечатъците от длани, прогорени в кората. — Тя вдигна пръстена пред лицето си. — Видял си ги, нали?
— Тцъ. — Робин поклати глава. — Нищо такова не съм видял.
Клошарката застина, защото виждаше, че младежът казва истината.
— Моля те, кажи ми какво видя.
— Аз… извадих това нещо от чантата ти преди около час, когато се събудих — каза той с тих и почтителен глас. — Просто исках да го поддържа. Да го огледам. Досега не бях виждал нещо подобно и след случилото се с Бъки… Знаех, че е нещо специално. — Робин млъкна и помълча няколко секунди, сякаш беше хипнотизиран. — Нямам представа какво е това нещо, но… те кара да желаеш да го държиш и да гледаш вътре в него, където блестят всички онези светлини и цветове. Извадих го от чантата ти, отдалечих се и седнах. — Посочи собственото си легло от листа в другия край на пещерата. — Нямах намерение да го държа за дълго, но… цветовете започнаха да се сменят. Започнаха да оформят картина… Не знам, предполагам, че всичко това звучи налудничаво, нали?
— Продължавай. — Пол и Хю слушаха внимателно младия мъж, както и всички останали.
— Просто го държах и наблюдавах как се оформя картината, подобно на една от онези мозайки, които имаха в параклиса на сиропиталището: ако ги гледаш прекалено дълго, можеш да се закълнеш, че са оживели и са се раздвижили. Това беше същото — само че в следващия миг вече не беше просто картина. Беше истинско. Намирах се на някаква покрита със сняг нива. Вятърът духаше силно и беше мъгливо… но проклятие, доста студено си беше! Видях някакъв човек да лежи на земята. В началото си помислих, че са купчина парцали, но после осъзнах, че е човешко същество. Точно до него в снега беше легнал кон. — Робин огледа глуповато слушащите го момчета, след което отново насочи поглед в Сестрата. — Странно, а?
— Какво друго видя?
— Големият тип дойде на бегом на нивата. Носеше черна маска и мина на два метра от мен. Изкара ми ангелите. Исках да отскоча назад, но той продължи напред. Кълна се, че дори видях следите, които остави в снега. Също така го чух да крещи „Суон“. Чух го съвсем ясно, както чувам собствения си глас в момента. Звучеше изплашен. След това коленичи до лежащата на земята и се опита да я събуди.
— Нея? Какво имаш предвид — че е била жена?
— Момиче. Мисля, че той викаше името ѝ: Суон.
„Момиче — помисли си Сестрата. — Момиче на име Суон — към нея ни води стъкленият пръстен!“ Зави ѝ се свят. Почувства се слаба и затвори очи за момент, за да не припадне. Когато ги отвори отново, цветовете на стъкления пръстен пулсираха зашеметяващо.