— Не са само разстоянието и студът. А онова, което се крие в гората.
— Какво е то? — попита неспокойно Хю и закуцука с помощта на патерицата си.
— О, има някои много интересни диви животни. Създания, които приличат на създадени от луд учен. Гладни създания. Не ви се иска някое от тях да ви пипне в гората посред нощ.
— Трябва да се съглася с теб — отвърна Хю.
— Налага се да стигна до Мерис Рест — отсече Сестрата. Сериозното ѝ изражение подсказа на Робин, че вече е взела своето решение. — Нуждая се единствено от малко храна, топли дрехи и пушката ми. Ще се оправя там навън.
— Сестра, няма да минеш и километър, преди да се изгубиш… или преди да те изядат.
Тя погледна Пол Торсън.
— Пол? С мен ли си?
Мъжът се поколеба, погледна към мрачната светлина, която влизаше през входа на пещерата, а след това и към огъня, който момчетата палеха, като търкаха две пръчки една в друга. „Проклятие! — помисли си той. — Така и не се научих да правя това, когато бях бойскаут!“ Може би не беше прекалено късно да се пробва. Все пак бяха стигнали толкова далеч и вероятно бяха много близо до отговора, който търсеха. Пол видя как една искра подскочи и се запали, но вече беше взел своето решение.
— С теб съм.
— Хю? — попита Сестрата.
— Искам да тръгна с вас — отвърна той, — наистина искам. Но трябва да се грижа за пациента си. — Лекарят погледна към спящото момче. — Искам да разбера какво — и кого — ще намерите в Мерис Рест, но… мисля, че тук имат нужда от мен, Сестра. Мина много време, откакто за последно се почувствах полезен. Разбираш ли ме?
— Да. — Тя бездруго вече беше решила да убеди Хю да остане, тъй като нямаше начин да измине разстоянието на един крак и само щеше да ги бави. — Разбирам те. — Погледна Робин. — Искаме да тръгнем веднага, след като си съберем нещата. Ще се нуждая от пушката си и патрони… ако нямаш нищо против.
— Ще ти трябва много повече от това, за да оцелееш.
— В такъв случай съм сигурна, че ще върнеш револвера на Пол и патроните. Също така ще ни е от полза да ни дадеш храна и дрехи.
Робин се засмя, но очите му останаха сериозни.
— Предполага се, че ние сме крадците, Сестра!
— Просто ни върнете откраднатото от нас и ще сме квит.
— Някой да ти е казвал, че си луда? — попита той.
— Да. Казвали са ми го и по-корави хлапетии от теб.
На лицето на младия мъж се появи усмивка и очите му станаха по-милостиви.
— Добре, ще ви върнем нещата. Предполагам, че на вас ще ви трябват повече, отколкото на нас. — Робин се замисли за миг. — Почакай. — Отиде до леглото си от листа. Наведе се и затършува в някакъв кашон с консерви, ножове, часовници, връзки за обувки и други неща. Намери търсеното и се върна при Сестрата. — Ето — каза той и сложи нещо в ръката ѝ. — Това ще ти трябва.
Беше малък метален компас, който приличаше на спечелен от пакет с пуканки „Кракърджак“.
— Работи — увери я Робин. — Или поне работеше, когато го взех от един мъртвец преди две седмици.
— Благодаря. Надявам се да ми донесе повече късмет, отколкото на стария си притежател.
— Да. Ами… можеш да вземеш и това, ако го искаш. — Младежът разкопча копчетата на кафявото си палто около врата. На бледата му кожа висеше потъмняло малко разпятие на сребърно синджирче. Посегна да го свали, но Сестрата го хвана за ръката, за да го спре.
— Няма нужда. — Тя махна вълнения си шал от врата, за да му покаже белега във формата на разпятие, който беше прогорен в кожата ѝ в киното на Четиридесет и втора преди много време. — Имам си свое.
— Аха. — Робин кимна. — Наистина си имаш.
Върнаха им палтата, пуловерите и ръкавиците, заедно с оръжията и патрони за магнума на Пол и пушката на Сестрата. Една консерва с печен боб и малко сушено катеричо месо, увити в листа, бяха прибрани в мешката на клошарката, която също ѝ беше върната, заедно с нож за всякакви цели и яркооранжева вълнена шапка. Робин даде и на двама им часовници и след претърсването на още един кашон от плячка, намери три клечки кибрит.
Пол източи последния бензин от резервоара на джипа в малка пластмасова туба за мляко и едва намокри дъното ѝ. Но тубата беше здраво затворена с тиксо и прибрана в мешката, за да бъде използвана за паленето на огън.
Навън беше станало достатъчно светло. Небето беше мрачно и не можеше да се прецени къде е слънцето. Часовникът на Сестрата твърдеше, че часът е десет и двадесет и две. Този на Пол — три и тринадесет.