Време беше да тръгват.
— Готов ли си? — попита Сестрата.
Пол погледна с копнеж към огъня и отвърна:
— Да.
— Успех! — провикна се Хю, който закуцука до входа на пещерата, когато приятелите му тръгнаха. Сестрата размаха облечената си в ръкавица ръка, след което вдигна яката около шала на врата си. Провери компаса и двамата с Пол влязоха в гората.
61
— Ето го! — Глори посочи към един посивял хамбар, полускрит между дърветата. Две други постройки се бяха срутили, а от едната се подаваше строшен тухлен комин. — Арън намери това място преди известно време — каза жената на Джош, който вървеше след нея заедно с Муле. — Никой не живее тук. — Тя посочи към пътеката, която минаваше между разрушените сгради и продължаваше навътре в гората. — Ямата не е много далеч.
Ямата, доколкото беше разбрал гигантът, представляваше гробището на тази общност — изкоп, в който бяха хвърлени стотици тела през годините.
— Джаксън казваше по нещо за мъртвите — сподели Глори. — След като него вече го няма, просто хвърлят труповете вътре и ги забравят. — Погледна го. — Суон за малко да се присъедини към тях. Какво е правила навън посред нощ?
— Не знам. — Момичето беше изпаднало в безсъзнание, след като го отнесоха в бараката. Джош и Глори бяха почистили ръцете ѝ и ги бяха превързали с парчета плат. Усещаха треската ѝ, която направо струеше от нея. Оставиха Арън и Ръсти да я гледат, докато Джош изпълняваше обещанието си да намери укритие за Муле, но направо се побъркваше от тревога. Как щеше да се оправи Суон без лекарства, добра храна и дори чиста вода? Тялото ѝ беше толкова изтощено, че треската можеше да я убие. Спомни си последните ѝ думи, преди да припадне:
— Джош… ослепях.
Той стисна ръце в юмруци. „Защити детето — помисли си. — Браво на мен. Адски добре се справих, а?“
Джош нямаше представа защо Суон беше излязла от бараката миналата вечер, но очевидно беше ровила в твърдата земя. За щастие, Муле беше разбрал, че е в опасност, иначе днес щяха да отнасят тялото ѝ до…
Не. Не трябваше да мисли за това. Тя щеше да се прави. Знаеше го. Минаха покрай ръждясалите останки на кола, която беше останала без врати, гуми, двигател и капак, и Глори отвори вратата на хамбара. Вътре беше тъмно и студено, но поне беше завет. Не след дълго очите на Джош привикнаха с мрака. Вътре имаше две кошари с малко слама на земята и нощви, в които можеше да разтопи сняг за Муле. На стените бяха закачени въжета и поводи, но нямаше прозорци, през които да се промъкне някое животно. Мястото изглеждаше достатъчно безопасно за коня и поне щеше да е на закрито. Джош видя някаква купчина с боклуци в другия край на хамбара и отиде да я провери. Намери няколко счупени стола, лампа без крушка и кабел, малка косачка за трева и кълбо бодлива тел. Едно проядено от мишки синьо одеяло покриваше още боклуци и той го вдигна, за да провери какво има под него.
— Глори — повика нежно жената. — Ела да погледнеш.
Тя отиде при него. Джош прокара пръсти по пукнатия кинескоп на телевизор.
— От доста време не съм виждал едно от тези — каза изпълнен с носталгия той. — Предполагам, че рейтингите доста са паднали напоследък, а? — Натисна бутона за включване и изключване и завъртя копчето за смяна на каналите, но то остана в ръката му.
— Няма никаква полза от него — отвърна Глори. — Като всичко останало.
Телевизорът беше оставен на някакво бюро с ролки върху него. Джош го вдигна, обърна го и му махна задния капак, за да разкрие кинескопа и джунглата от кабели вътре. Почувства се глупав като пещерняк, който наднича в някаква вълшебна кутия, някога представлявала лукс — не, какъв ти лукс, по-скоро необходимост — за милиони американски домове. Без електричество телевизорът беше безполезен като камък… дори по-малко, защото камъкът можеше да се използва да убиваш гризачи за яхния.
Джош го остави настрани заедно с другите боклуци. Щеше да е нужен някой много по-умен от него човек, за да накара електричеството да потече отново по жиците и да съживи устройствата, които показваха движещи се и говорещи картини. Наведе се и намери кутия със стари дървени свещници. В друга кутия имаше прашни бутилки. На пода бяха разпръснати листове хартия и той вдигна един от тях. Беше обява, на която пишеше с избледнели червени букви: „Търг на антики! На битпазара на град Джеферсън! Събота, 5 юни! Елате рано и останете до късно!“. Отвори ръка и остави листа да падне на пода. Той се приземи с въздишка върху останалите си събратя с остарели новини.