— Джош? Какво е това?
Глори беше сложила ръка върху бюрото с ролките. Тя намери малка манивела и когато я завъртя, се разнесе дрънченето на верига върху ръждясали зъбни колела. Ролките се завъртяха също толкова болезнено, колкото старци, които се въртяха насън. Няколко гумени подложки бяха задействани от манивелата. Те се притиснаха за кратко в ролките и след това се върнаха в първоначалната си позиция. Джош видя, че някакъв малък метален поднос е прикрепен в другия край на бюрото. Той вдигна няколко от обявите от пода и ги сложи в него.
— Продължавай да въртиш манивелата — каза той и двамата видяха как ролките и подложките започнаха да придърпват по един лист хартия на всеки оборот, вкарваха ги в един отвор във вътрешността на машината и ги пращаха във втори поднос в другия край. Джош намери плъзгащ се панел, бутна го назад и видя механизъм от още ролки, метални подноси и някакви засъхнали повърхности, които представляваха мастилени тампони.
— Намерихме си печатарска машина — каза той. — Какво ще кажеш? Явно е стара, но е в много добро състояние. — Докосна шкафа на машината, който беше от дъб. — Това е било нечие хоби. Определено ще е чиста загуба, ако я оставим да си стои тук и да гние.
— Какво значение има дали ще гние тук, или някъде другаде? — изсумтя Глори. — Много странно съвпадение!
— Кое?
— Преди да умре… Джаксън искаше да пусне вестник — просто лист хартия, който да раздава наоколо. Казваше, че ако имаме градски вестник, ще накараме хората да се почувстват като общност. Сещаш се, ще се интересуваме повече от другите, а няма просто да се изолираме от тях. Той дори не знаеше, че това нещо е тук. Разбира се, това беше просто една от мечтите му. — Тя прокара ръка по дъба до тази на Джош. — Имаше много мечти, които умряха с него. — Ръката ѝ докосна неговата и бързо се отдръпна.
Настъпи неловка тишина. Гигантът все още чувстваше топлината на ръката ѝ върху своята.
— Сигурно е бил много добър човек — каза той.
— Такъв беше. Имаше добро сърце, здрав гръб и не се страхуваше да си изцапа ръцете. Преди да се запозная с Джаксън, животът ми беше много труден. Изпълнен с лоши мъже и много пиячка. Оправям се сама още от тринадесетгодишна. — Глори се усмихна едва. — Момичето порасна бързо. Е, Джаксън не се страхуваше да си изцапа ръцете с мен, защото със сигурност щях да съм мъртва, ако не ми беше помогнал. Ами ти? Имаш ли съпруга?
— Да. Всъщност е бивша. И двама сина.
Глори завъртя манивелата и се загледа във въртящите се ролки.
— Какво се случи с тях?
— Бяха в Южна Алабама. Искам да кажа когато паднаха бомбите. — Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — В Мобайл. Там има военноморска база. Ядрени подводници и всякакви кораби. Или поне имаше такава база. — Загледа се в Муле, който ядеше сламата от земята. — Може би все още са живи. Може би не са. Аз… предполагам, че не е правилно да си го мисля, но… надявам се да са умрели на седемнадесети юли. Надявам се да са умрели, докато са гледали телевизия, докато са яли сладолед или са се припичали на плажа. — Погледът му срещна този на Глори. — Надявам се да са умрели бързо. Лошо ли е да го желая?
— Не. Желанието ти е благородно — отвърна шивачката. Този път ръката ѝ докосна неговата и не я дръпна. Тя дигна другата си ръка и нежно побутна черната ски маска. — Как изглеждаш под това нещо?
— Преди бях грозен. Сега съм направо отвратителен.
Глори докосна твърдата сива кожа, която беше затворила дясното му око.
— Това нещо боли ли?
— Понякога пари. Понякога така ме сърби, че едва издържам. А понякога… — Джош млъкна.
— Понякога какво?
Той се поколеба, защото щеше да ѝ каже нещо, което не беше споделял нито на Суон, нито на Ръсти.
— Понякога — отговори тихичко той — имам чувството, че… лицето ми се променя. Сякаш костите ми се движат. И ме боли адски много.
— Може би се лекуваш.
Джош съумя да се усмихне едва.
— Точно от това имам нужда, от малко оптимизъм. Благодаря ти, но мисля, че въобще няма шанс да се излекувам. Тези образувания са твърди като бетон.
— Суон има най-лошите, които съм виждала. Имам чувството, че едва си поема въздух. А сега с тази лоша треска… — Глори млъкна, защото гигантът тръгна към вратата. — Двамата с нея сте преживели много, нали? — попита го тя.
Той спря.
— Да. Ако тя умре, нямам представа какво ще… — Млъкна навреме, наведе глава и след малко я вдигна отново. — Суон няма да умре — каза уверено гигантът. — Няма. Хайде, по-добре да се връщаме.
— Джош? Почакай… става ли?