„Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Повтаряше си тези думи отново и отново, докато краката ѝ продължаваха да я водят напред като някаква машина. Клошарката държеше чантата си до себе си, като я беше стиснала здраво с лявата си ръка. Така усещаше очертанията на стъкления пръстен през кожата и получаваше сила от него, сякаш той беше второто и сърце.
„Суон — помисли си тя. — Коя си ти? Откъде се появи? И защо съм водена към теб?“ Ако наистина ставаше въпрос за момиче на име Суон, до което я беше довело сънеброденето, то нямаше представа какво щеше да ѝ каже. „Здравей — изрепетира наум Сестрата, — ти не ме познаваш, но прекосих половината страна, за да те намеря. Много се надявам да си струваш, защото, Господи, иска ми се да полегна и да си почина!“
Ами ако нямаше момиче на име Суон в Мерис Рест? Ами ако Робин грешеше? Ами ако момичето само минаваше през градчето и вече си беше отишла по времето, по което отидеха там?
Искаше ѝ се да ускори крачка, но краката ѝ не го позволяваха. „Стъпка по стъпка. Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“
Един писък в гората вляво от нея направо ѝ изкара ангелите. Сестрата се обърна, за да посрещне звука, който от писък се превърна в пронизителния вой на някакъв звяр, а след това и в неприятно хилене като онези, които издаваха хиените. Стори ѝ се, че видя чифт алчни очи в мрачината, които проблеснаха злобно, преди да се скрият отново.
— Няма да е още дълго светло — каза Пол. — Трябва да си намерим място, на което да пренощуваме.
Сестрата погледна на югозапад. Не видя нищо друго освен измъчен пейзаж от мъртви борове, скали и преспи. Поредният студен ден в ада. Където и да се намираше Мерис Рест, нямаше да стигнат до него днес. Тя кимна и двамата потърсиха убежище.
Най-доброто, което успяха да намерят, беше една ниша в кухината на няколко големи остри камъка. Избутаха снега, за да разкрият земята и издигнаха еднометрова снежна стена около тях. След това събраха мъртви клони, за да запалят огън. От гората около тях заехтяха пронизителни писъци, докато зверовете се събираха като лордове на тържествена маса.
Пол и Сестрата направиха малък огън от клони и го оградиха с камъни. Пол капна малко бензин на дървото. Първата клечка, която остърга в един камък, се запали, изсъска и изгасна. Останаха им само две. Мракът бързо се сгъстяваше.
— Ами сега — каза изнервен Пол и плъзна втората клечка на камъка, върху който беше коленичил. Другата му ръка беше готова да направи завет на пламъка.
Клечката се запали, изсъска и почти изгасна. Той бързо приближи слабия пламък към една пръчка в купчината и се наведе над нея като дивак, който се моли пред олтара на огнения дух.
— Разпали се, малко копеле — прошепна между стиснатите си зъби мъжът. — Хайде де! Разпали се!
Пламъкът почти беше изгаснал и представляваше само слаб проблясък, който танцуваше в мрака.
В следващия миг се чу пук!, когато няколкото капки бензин пламнаха и пламъкът се изви около пръчката като котешки език. Огънят се разпали, изпука и нарасна. Пол добави още малко бензин.
Появи се един огнен език, който подскочи нагоре и огънят се разпространи от клон на клон. Само след минута вече разполагаха с топлина и светлина и изпънаха замръзналите си ръце напред, за да ги стоплят.
— Ще стигнем на сутринта — каза Пол, докато си поделяха сушеното катеричо месо. То имаше вкус на варена кожа. — Обзалагам се, че имаме не повече от километър и половина.
— Може би. — Сестрата отвори капака на консервата с печен боб с ножа за всякакви цели и загреба малко с пръста си. Ястието беше мазно и имаше металически вкус, но иначе изглеждаше добро. Подаде консервата на Пол. — Надявам се компасът на хлапето да работи. Иначе може да се въртим в кръг.
Пол вече беше обмислил тази вероятност, но само вдигна рамене и лапна малко боб. Ако компасът не беше верен дори само с едно деление, може би вече бяха пропуснали Мерис Рест.
— Все още не сме минали десет километра — каза той, макар да не беше особено сигурен за това. — Утре ще разберем дали има някакъв проблем с компаса.
— Да. Утре.
Сестрата пое първата смяна, а Пол заспа до огъня. Тя беше опряла гръб в един от камъните — от едната ѝ страна беше магнумът, а от другата пушката.
Лицето ѝ се гърчеше от болка под твърдата обвивка на Маската на Йов. Скулите и челюстта ѝ туптяха. Изгарящата болка обикновено минаваше за няколко минути, но този път се усили дотолкова, че се наложи да наведе глава и да потисне един стон. За пореден път — седми или осми през последните няколко седмици — изпита остри и раздиращи кожата ѝ размествания под Маската на Йов, чак до костите на лицето ѝ. Единственото, което можеше да направи, беше да стисне зъби и да изтърпи болката, докато премине. Когато всичко свърши, се разтрепери въпреки огъня.