— Добре сме си. — Сестрата махна пръста си от спусъка и остави оръжието настрани. Усещаше вътрешностите си като желе.
— Разбира се. — Младежът погледна през рамо и се провикна към гората: — Елате!
Три навлечени фигури се появиха измежду дърветата и се качиха на камъка при Робин. Всички момчета носеха пушки, а едното от тях дърпаше платнената чанта, която разбойниците бяха откраднали от Сестрата.
— Двамата не сте изминали кой знае колко, а? — обърна се Робин към клошарката.
— Мислех, че сме се справили доста добре! — заяви Пол, който се беше разсънил напълно. — Смятах, че ни остават още един-два километра.
Младежът изсумтя презрително.
— По-скоро ги пиши пет. Както и да е, когато тръгнахте, седнах в пещерата да помисля. Знаех, че ще си направите лагер някъде и вероятно ще прецакате и това. — Робин посочи камъните и стената от сняг. — Сами сте се затворили в капан. Когато огънят ви изгаснеше, създанията от гората щяха да ви нападнат от всички страни. Видяхме много от тях, но се движехме по посока на вятъра и ниско до земята и те не ни видяха.
— Благодаря за предупреждението — каза Сестрата.
— О, ние не дойдохме чак дотук, за да ви предупредим. Последвахме ви, за да не ви убият. — Робин слезе от камъка и останалите момчета последваха примера му. Наредиха се около огъня, за да стоплят ръцете и лицата си. — Не беше трудно. Оставили сте следа като от рало. Както и да е, забравихте нещо. — Младежът отвори другата мешка, бръкна в нея и извади втората туба с шльокавица, която Хю беше дал на Пол. — Ето. — Хвърли я на Сестрата. — Мисля, че е останало достатъчно за всички да пием по глътка.
Наистина имаше достатъчно и алкохолът сгря стомаха на клошарката. Робин изпрати трите момчета да застанат на пост около лагера.
— Номерът е да вдигаш много шум — каза младежът, когато хората му се отдалечиха. — Те не искат да застрелят нищо, защото кръвта ще подлуди останалите животни. — Той седна до огъня, дръпна качулката си и си свали ръкавиците. — Ако искаш да поспиш, Сестра, по-добре го направи сега. Ще се наложи да ги освободим от пост, когато стане светло.
— Кой те сложи начело?
— Аз. — Огънят хвърляше сенки върху лицето му и се отразяваше в светлата му брада. Дългата му коса, която все още беше пълна с пера и кости, го караше да прилича на дивашки принц. — Реших да ви помогна да стигнете до Мерис Рест.
— Защо? — попита Пол. Той се опасяваше от хлапето и му нямаше никакво доверие. — Каква ти е ползата?
— Може би ми се иска малко свеж въздух. Може би ми се пътува. — Погледът му се премести върху чантата на Сестрата. — Или пък нямам търпение да разбера дали ще намерите онези, които търсите. Както и да е, аз си плащам дълговете. Вие спасихте един от моите и съм ви задължен. Затова на сутринта ще ви отведа в Мерис Рест и тогава ще сме квит, става ли?
— Да — съгласи се Сестрата. — Благодаря ти.
— Освен това, ако вас ви убият, искам стъкления пръстен за себе си. Така или иначе на вас няма да ви трябва. — Робин се отпусна на камъка и затвори очи. — По-добре поспете, докато можете.
В гората се разнесе изстрел от пушка, последван от още два. Сестрата и Пол се спогледаха неловко, но младият разбойник си спеше спокойно и необезпокоявано. Изстрелите продължиха още около минута, последвани от гневните писъци на няколко животни… но те бързо затихваха. Пол взе тубата с шльокавица, за да изпие последните останали в нея капки, а Сестрата се излегна и се замисли за утрешния ден.
63
— Пожар! Пожар!
Бомбите падаха отново, земята изригна в пламъци и човешките същества започнаха да изгарят като факли под кървавочервеното небе.
— Пожар!… Нещо гори!
Джош се събуди от кошмара си. Чуваше някакъв мъж да крещи „Пожар!“ вън на улицата. Мигновено стана на крака, прибяга до вратата, отвори я и видя оранжевото сияние, което се отразяваше в облаците. Улицата беше празна, но все още се чуваше мъжкият глас в далечината, който алармираше:
— Пожар!… Нещо гори!
— Какво има? Какво гори? — попита изплашено Глори, която надникна до него през вратата. Арън, който не можеше да се отдели от Ревльото, се намърда между тях, за да види какво става.
— Не знам. Какво има там?
— Нищо — отвърна шивачката. — Само Ямата и… — Тя рязко млъкна, защото двамата едновременно се сетиха.
Там се намираше хамбарът, в който Джош остави Муле. Постройката гореше.
Той си обу ботушите, сложи си ръкавиците и си облече дебелото палто. Глори и Арън също побързаха да се облекат. Зад решетката от автомобилен радиатор на печката горяха няколко червени въглена. Ръсти се беше изправил и седеше върху своето легло от парцали. Погледът му беше мътен, а върху едната страна на лицето и рамото му все още стояха превръзките.