Мъжът влезе вътре и затропа с калните си туристически обувки. Той огледа цялата стая, видя ранения тип, който лежеше в уголемяващата се локва кръв, и слабото момиче, което се гърчеше и трепереше, и очевидно беше на крачка от смъртта. Ето я и нея, ей там в ъгъла.
Печатарската машина.
„Тя не е нещо хубаво — помисли си той, когато мухите му донесоха образи и гласове от целия Мерис Рест. — Не, изобщо не е хубаво нещо!“ Винаги се започваше от печатарска машина, после се появяваше вестник и хората веднага придобиваха мнение, замисляха се, почваха да искат да правят разни неща и тогава…
И тогава, помисли си той, отново се озоваваха в ситуацията, която беше довела света дотук. „О, не, това не беше никак хубаво нещо!“ Трябваше да ги спаси, не биваше да им позволява да правят една и съща грешка два пъти. Налагаше се да ги спаси от самите тях. Затова реши да унищожи печатарската машина, преди нещо да е било напечатано на нея. Това нещо беше опасно като бомба, а те дори не го осъзнаваха! Онзи кон също беше опасен, защото караше хората да се замислят за пътуване, колела, коли… а това водеше точно до замърсяване на въздуха и катастрофи, нали така? Трябваше да му благодарят, че подпали хамбара, защото само след малко щяха да похапнат печено конско.
Радваше се, че дойде в Мерис Рест. А и пристигна точно навреме.
Видя ги да идват в града в своята каруца, на която пишеше „Пътуващо представление“. Чу онзи големия да крещи за лекар. Някои хора просто не уважаваха тихите и спокойни градчета. Е… смяташе да ги научи на уважение. Точно сега.
Обувките му зашляпаха към Суон.
Джош удари горящата врата на хамбара с всичките си сто и петнадесет килограма. Писъкът на Глори все още кънтеше в главата му.
За една разтърсваща костите му секунда си помисли, че отново е на футболното игрище и бяга право към един от онези големи нападатели. Смяташе, че вратата няма да поддаде, но дървото се предаде под натиска му и се отвори. Озова се в истински ад.
Претърколи се настрани от горящите дъски и скочи на крака. Заля го гъст дим и жегата едва не го премаза.
— Муле! — изкрещя Джош. Чуваше коня да подскача и да цвили, но не го виждаше. Пламъците се издигаха към него като копия, а от тавана падаше огън като някакви оранжеви конфети. Хукна към кошарата на животното. Палтото му беше започнало да тлее и пушекът го притегли в прегръдката си.
— Я виж ти — каза тихичко мъжът и спря точно до слабата фигура на пода. Вниманието му беше привлечено от предмета на чамовата маса. Протегна се с тънката си ръка и взе огледалото с двете лица на дръжката му, които гледаха в различни посоки. Смяташе да се наслади на новото лице, което си беше създал, но огледалото беше тъмно. Проследи с пръст гравираните образи. Що за огледало имаше черно стъкло?, зачуди се той… и новата му уста потрепери едва.
Огледалото го накара да се почувства по същия начин, по който се почувства от стъкления пръстен. То беше нещо, което не трябваше да съществува. Какво беше предназначението му и какво правеше тук?
Не му харесваше. Никак. Вдигна ръка и го разби на парчета в масата, след което изкриви дръжката с двете лица и я хвърли. Почувства се много по-добре.
На масата имаше още един предмет. Малка кожена кесия. Взе я и изсипа съдържанието ѝ в дланта си. То се състоеше в едно малко царевично зърно, изцапано с червена засъхнала кръв.
— Какво е това? — прошепна той. На няколко крачки от него, фигурата на пода простена. Той стисна царевичното зърно в ръката си и бавно се обърна към звука. Очите му бяха червени и блестяха на светлината от огъня.
Погледът му се задържа на превързаните ръце на фигурата. Десният му юмрук се нагорещи и от вътрешността му се разнесе пукане. Той отвори длан, лапна пуканката и я задъвка замислен.
Беше видял това момиче вчера, след като каруцата им беше ограбена. Тогава ръцете ѝ не бяха превързани. Сега защо бяха? Защо?
В другия край на стаята Ръсти повдигна глава и се опита да се фокусира. Видя висок слаб мъж, облечен с кафява шуба, който се приближаваше към Суон. Той надвисна над нея. Фокусникът беше разтърсен от болка и осъзна, че лежи в локва от кръв. „Ще припадна — разбра той. — Трябва да се размърдам… трябва да се размърдам…“
Запълзя през собствената си кръв.
Здравото око на Джош едва не ослепя от дима. Той видя някакво раздвижване отпред. Паникьосаният, скачащ на задните си крака и неспособен да намери изход Муле. Одеялото на гърба му тлееше и беше на път да пламне.
Гигантът прибяга до коня и едва не беше премазан под копитата му, докато животното се вдигаше на задните си крака и се извърташе в различни посоки. Можеше да направи само едно. Вдигна двете си ръце пред главата на Муле и плесна с всичка сила, както беше видял да прави Суон във фермата на семейство Джаспин.