Джош нямаше представа дали този звук караше коня да се сети за момичето, или просто му помагаше да изгони паниката за момент, но Муле спря да се хвърля и застана на едно място. Очите му бяха влажни и ококорени от ужас. Гигантът не губи никакво време. Сграбчи коня за гривата и го задърпа навън от кошарата в опит да го отведе до вратата. Краката на животното не помръднаха.
— Хайде, глупако! — изкрещя му Джош и горещината изгори дробовете му. Той заби ботушите си в горящата слама и ставите му запукаха, докато дърпаше Муле. От тавана падаха парчета горящо дърво, които го удариха по рамото, а коня в ребрата. Пред лицето му се сипеше пепел подобно на ято стършели.
Вероятно конят усети чистия въздух навън, защото хукна толкова бързо към вратата, че Джош имаше време само да хване с ръце врата му. Животното го затътри по пода, докато бягаше през пламъците.
Двамата минаха през отвора, на мястото на който се намираше вратата на хамбара, и се озоваха в студената нощ.
След гиганта хвърчаха искри от подпаленото му палто, а от гривата и опашката на Муле тлееха пламъци.
Мъжът с кафявата шуба стоеше и гледаше тези превързани ръце.
— Какво сте правили всички, докато съм бил с гръб към вас? — попита той с дълбок южняшки акцент. За момент беше забравил за печатарската машина. Огледало, което не показваше отражения, едно-единствено царевично зърно, превързани ръце… Тези неща го притесняваха, също както го притесняваше стъкленият пръстен, защото не ги разбираше. А и имаше още нещо, свързано с фигурата на пода. Какво беше? „Нищо не е — помисли си мъжът. — По-малко от нищо даже. Просто едно лайно, което минава през отходния канал на Мерис Рест.“
Но защо тогава чувстваше, че има нещо различно в тази фигура? Нещо… заплашително.
Той вдигна дясната си ръка. Пръстите му се нагорещиха и един от тях пламна. Пламъците се разпространиха. Само след няколко секунди ръката му се превърна в огнена ръкавица. Решението за нещата, които не разбираше, беше много просто: унищожи го.
Посегна към покритата с образувания глава.
— Не.
Шепотът беше тих, но в ръката, която беше стиснала глезена му, все още имаше сила.
Мъжът с кафявата шуба погледна нахалника с изумление, а на светлината от горящата ръка Ръсти видя лицето му: то беше набръчкано и загрубяло, с гъста сива брада и толкова сини очи, че направо бяха бели. Докосването до мъжа предизвика ледени вълни в костите на фокусника и на него му се прииска повече от всичко на света да си дръпне ръката, но студът шокира нервите му и му попречи да припадне.
— Не… да не си докоснал Суон, копеле.
Видя, че онзи се усмихна лекичко, усмихна се състрадателно, но много бързо това се промени.
Мъжът протегна горящата си ръка и стисна като менгеме гърлото на Ръсти.
Вратът на фокусника беше хванат в огнена примка. Онзи го вдигна от пода и той запищя и зарита. Огънят се сипеше от дланта и ръката на нападателя му като напалм и пърлеше косата и веждите му. Дрехите на Ръсти се подпалиха и той осъзна през болката и паниката, че се превръща в човешка факла… и че му остават само секунди живот.
След него щеше да дойде ред на Суон.
Фокусникът се гърчеше и бореше, но знаеше, че е свършен. Миризмата на собствената му изгорена плът го накара да се сети за мазните пържени картофи на националния панаир в Оклахома, когато беше дете. Пламъкът проникна до костите му, а нервите му като че ли заключиха болката в себе си, достигнаха момент, в който нямаше никакъв шанс за оцеляване.
„Мама казваше нещо — помисли си Ръсти. — Казваше… казваше…“
Казваше „отвръщай на огъня с огън“.
Ръсти прегърна мъжа с огнената ръка и сключи пръсти зад гърба му. Те се стопиха като брънки на верига. След това навря горящото си лице в брадата му.
Тя веднага се подпали. Лицето на онзи стана на мехури, разтопи се и се разтече като пластмасова маска, която разкри под себе си по-дълбок слой с цвят на глина за моделиране.
Ръсти и мъжът се завъртяха из стаята като участници в някакъв странен балет.
— Мили боже! — изкрещя единият от двамата мъже, които бяха надникнали в бараката, привлечени от отворената врата по пътя си към хамбара.
— Всемогъщи Господи! — изпищя вторият мъж, отстъпи назад и падна по задник в калта. Други хора прииждаха, за да видят какво се случва. Онзи с подпалената кафява шуба не можеше да се отдели от горящия мъртвец. Новото му тяло беше опропастено и всички щяха да видят истинското му лице.