— Едно време бях дърворезбар — обади се друг. — Ако ще го погребваш, ти трябва надгробна плоча. Как се казваше?
— Ръсти. — Джош се задави. — Ръсти Уедърс.
— Е — каза едрата жена и сложи ръце на хълбоците си, — изглежда имаме работа за вършене. Стига сме се туткали, а да запретваме ръкави!
На почти пет километра разстояние от случващото се, Робин Оукс стоеше в мрака край лагерния огън, където спяха трите момчета. Той беше въоръжен с пушка и внимателно пазеше някое животно да не се доближи прекалено много. Погледна хоризонта и се провикна:
— Сестра! Сестра, ела да видиш!
Мина около минута, преди клошарката да напусне поста си от другата страна на огъня.
— Какво има?
— Там. — Младежът посочи и тя последва изпънатия му пръст. Над, като че ли безкрайната, гора видя оранжево сияние в небето. — Мисля, че това е Мерис Рест. Много мило от тяхна страна, че са запалили огън, за да ни покажат пътя, а?
— Определено.
— Това е посоката, в която ще поемем, когато стане достатъчно светло. Ако поддържаме добро темпо, ще стигнем за два часа.
— Добре. Искам да отида там възможно най-скоро.
— Ще се погрижа за това. — Ехидната усмивка на Робин обещаваше труден преход.
Сестрата имаше намерение да се върне на поста си, но неочаквано я осени една мисъл и тя спря. Извади компаса от пуканки „Кракърджак“ от джоба си, обърна се към сиянието на хоризонта и провери стрелката.
Беше толкова далеч от югозапад, че щяха да минат на десетина километра встрани от Мерис Рест. Осъзна, че бяха на косъм от изгубването, ако Робин не беше видял сиянието в небето. Не знаеше какъв е източникът му, но беше благодарна, че го имаше.
Върна се на поста си и продължи да се оглежда за дебнещи в мрака зверове, но мислите ѝ бяха заети от момичето на име Суон.
Единадесет
Дъщеря на леда и огъня
64
Първата светлина се появи увита в гъста мъгла, която се спусна над алеите и бараките на Мерис Рест. Погребалната процесия вървеше мълчаливо през нея.
Водеше я Джош със Суон на ръце. Момичето беше облечено с дебел пуловер и палто, които я пазеха от студа. Главата ѝ беше облегната на рамото на гиганта, който беше твърдо решен повече да не я изпуска от поглед, защото се страхуваше, че онзи, който беше дошъл за нея миналата вечер и беше убил Ръсти, ще се върне. Мъж с алено око, дявол или демон — каквото и да беше, той щеше да пази Суон до сетния си час.
Само дето момичето трепереше и изгаряше от треска, а Джош нямаше представа дали може да я спаси от онова, което я убиваше вътрешно. Молеше се на Бог да не му се налага да копае втори гроб.
Глори и Арън вървяха след него, а зад тях ги следваше майсторът със северняшкия акцент, който се казваше Закиъл Епстайн, и мъжът със сивата брада и палтото на райета — Джийн Скъли. Те носеха грубо скована чамова кутия, която приличаше на детски ковчег. Останките на Ръсти Уедърс бяха положени вътре, а преди капакът да бъде закован, Джош остави каубойските ботуши на приятеля си до него.
Другите, които бдяха над тялото на мъртвия през нощта, също вървяха след тях: жената с келоида на лицето, чието име беше Ана Макклей — бивша работничка в панаир в Арканзас, Джон Галахър — мъжът, който даде кафето на зърна и който някога беше работил като полицай в Луизиана, тийнейджърката с късоподстриганата кестенява коса, която беше забравила фамилията си и се представяше само като Кейти, и младият дърворезбар от град Джеферсън на име Рой Крийл, който куцаше на кривия си ляв крак, счупен лошо преди време и зараснал накриво. В ръцете си носеше дебела дъска, на която беше гравирал с красиви букви името „РЪСТИ УЕДЪРС“. Най-отзад вървеше Муле, който спираше през няколко метра, за да подуши въздуха и да удари с копито твърдата земя.
Мъглата беше покрила нивата и висеше ниско над земята. Вятърът беше слаб. „Вонята от езерото не е толкова неприятна днес“, помисли си Джош… или може би просто беше започнал да свиква с нея. Докато вървеше през мъглата, имаше чувството, че навлиза в някакъв призрачен свят, в който времето беше спряло, в някакво средновековно селище отпреди шест века. Чуваха се единствено хрущящите в снега ботуши, дъхът, който излизаше от устите и носовете на хората, и далечното грачене на гарваните.
Джош едва виждаше на три крачки пред себе си. Той продължи още четиридесет-петдесет метра през надвисналата над полето мъгла, преди да спре. Това място беше добро и много по-удачно от Ямата.