Стигнаха до някаква кална яма, пълна със скелети. Сярната миризма идваше от нея. Заобиколиха я. Сестрата нямаше нищо против вонята, имаше чувството, че сънеброди в истинския свят, жизнена и силна. Не отделяше поглед от обгърнатите в дим бараки. И в следващия миг си каза, че сънува, защото чу музика от цигулка.
— Вижте там — каза Пол и посочи.
Вляво от тях имаше някакъв сбор на тридесет-четиридесет души, може би дори повече. Те танцуваха в снега, като набиваха крак и се въртяха около клада. Сестрата видя музиканти: един старец с избеляла червена шапка и дебело палто, който стържеше по една цигулка, белобрад чернокож човечец, който беше седнал на стол и дращеше с камък по ребрата на дъска за пране, която държеше между коленете си, младо момче, което свиреше акорди на китара и едра жена, която удряше по един кашон като по барабани. Музиката им беше груба, но се носеше като някаква дръглива симфония по цялата нива и приканваше танцьорите да набиват крак и да се въртят като луди. Петите на обувките на хората хвърляха сняг след себе си и те викаха и крещяха весело на музиката. Беше минало много време, откакто Сестрата за последно слуша музика, а и тази гледка беше изключително странна: тези хора се забавляваха в средата на пустошта.
След малко клошарката осъзна, че това не е точно пустош, тъй като от другата страна на кладата и танцьорите имаше няколко реда с малки светлозелени растения. Тя чу Пол да се изумява до нея:
— Господи! Нещо е поникнало отново!
Тръгнаха през нивата към празнуващите и минаха покрай прясно изкопан гроб. Той беше отбелязан с дървена надгробна плоча, на която беше резбовано името „РЪСТИ УЕДЪРС“. „Почивай в мир“, помисли си Сестрата… Приближиха се до кладата и някои от хората спряха да танцуват, за да ги огледат.
Музиката секна и утихна напълно след една последна нота на цигулката.
— Как сте? — попита един мъж с тъмнозелено палто, който се отдръпна от жената, с която танцуваше. Носеше бейзболна шапка на Брейвс и под козирката ѝ се виждаше лицето му, което беше белязано от грозен кафяв келоид, но човекът се усмихваше, а очите му направо грееха.
— Здравейте — отвърна Сестрата. Лицата тук бяха различни от онези, които беше виждала. Тези бяха изпълнени с надежда и радост въпреки белезите и келоидите, които загрозяваха много от тях, въпреки изпъкналите скули и хлътналите очи, които говореха за голям глад, и въпреки бледата кожа, която не беше виждала слънце от седем години. Клошарката се загледа в поклащащите се на вятъра светлозелени растения и се хипнотизира от танца им. Пол мина покрай нея и се наведе, за да докосне едно от тях с трепереща ръка, сякаш се страхуваше, че това крехко чудо ще се разтвори като дим.
— Тя каза да не ги пипаме — предупреди чернокожият мъж, който дращеше по дъската за пране. — Тя каза да ги оставим на мира и те щели сами да се погрижат за себе си.
Пол отдръпна ръка.
— Мина много време… откакто за последно видях нещо да расте — каза той. — Смятах, че земята е мъртва. Какво е?
— Царевица — отговори му друг мъж. — Стъблата поникнаха за една вечер. Едно време бях фермер, затова смятах, че земята не става за садене на каквото и да било. Мислех, че радиацията и студът са я довършили. — Човекът сви рамене и изгледа с възхищение зелените стъбла. — Радвам се, че съм грешал. Още не са достатъчно силни, но всичко, което израсте в тази земя… е истинско чудо.
— Тя каза да ги оставим на мира — продължи чернокожият музикант. — Каза, че може да засее цялата нива, ако опазим тези тук. Затова стоим на пост и гоним гарваните.
— Тя е болна. — Едрата жена с яркочервения келоид на лицето остави настрана кашона, който биеше като барабан. — Изгаря от треска, а нямаме лекарства.
— Тя — повтори Сестрата. Имаше чувството, че е попаднала в някакъв сън. — За кого говорите?
— За момичето — отвърна Ана Макклей. — Казва се Суон. Състоянието ѝ не е никак розово. Има от това нещо на лицето, което е по-лошо дори от твоето, а и ослепя.
— Суон. — Краката на клошарката омекнаха.
— Тя направи това. — Чернокожият музикант посочи царевичните стъбла. — Зася ги със собствените си ръце. Всички го знаят. Онзи човек Джош разказа на целия град за нея. — Мъжът погледна Сестрата, ухили ѝ се и разкри златния си зъб. — Не е ли голяма работа? — попита гордо той.