— Откъде идвате? — поиска да разбере Ана.
— От много далеч — отговори Сестрата, която беше на път да се разплаче. — От много, много далеч.
— Къде е момичето сега? — Пол направи няколко крачки към Ана Макклей. Собственото му сърце биеше като лудо от нежната наситена миризма, която се носеше от стъблата. Тя беше по-приятна от аромата на кое да е уиски, което някога беше пил.
Ана посочи към Мерис Рест.
— Там. В бараката на Глори Боуен. Не е далеч.
— Заведете ни при нея — настоя Пол. — Моля ви.
Ана се поколеба и се опита да разчете очите на тези хора, както някога се опитваше да разчете онези, които идваха на панаира. Двамата бяха силни и сериозни, прецени тя, и нямаше да създават неприятности. Слабият младеж с вплетените в дългата му коса кости и пера обаче приличаше на истински разбойник, а и останалите хлапета изглеждаха корави. Вероятно всички знаеха как да използват пушките, които носеха. Вече беше видяла, че мъжът е затъкнал револвер в колана на панталоните си. Беше сигурна, че жената също носи желязо. Но в очите на двамата се четеше нужда, подобно на огнения блясък, който гореше вътре в тях. Джош ѝ беше казал да внимава с непознати, които искаха да видят Суон, но Ана знаеше, че не бива да отказва да откликне на тази нужда.
— Елате — каза тя и тръгна към бараките. Цигуларят стопли ръцете си на кладата зад тях и след малко засвири отново, чернокожият задращи весело по дъската за пране, а празнуващите затанцуваха.
Новодошлите последваха Ана Макклей по алеите на Мерис Рест. Сестрата вървеше на пет-шест крачки зад другата жена и когато завиха, нещо се изпречи на пътя ѝ. Наложи ѝ се да се дръпне бързо назад, за да не се спъне и падне. Изведнъж я заля вкочаняващ студ, който лиши дробовете ѝ от въздух. Тя инстинктивно извади рязаната пушка от кобура под палтото… и я навря в хилещото се лице на мъж, седнал в червена детска вагонетка.
Онзи я погледна с дълбоките си очи и вдигна ръка към чантата, която Сестрата държеше под мишница.
— Добре дошли — поздрави ги той.
Клошарката чу поредица от изщраквания и бездънните очи на непознатия се преместиха. Тя погледна назад и видя, че Пол е извадил магнума. Робин беше насочил пушката си, а трите му момчета своите оръжия. Всички бяха хванали на мушката мъжа в червената вагонетка.
Сестрата се вгледа в очите му. Той наклони глава на една страна и се ухили още по-широко, за да разкрие пълна със счупени зъби уста. Бавно отдръпна ръка от чантата ѝ и я сложи върху чуканите на краката си.
— Това е Господин Добре дошли — каза Ана. — Луд е. Просто го бутни на една страна.
Погледът на мъжа се местеше между лицето на Сестрата и чантата ѝ. Той кимна и прошепна:
— Добре дошли.
Пръстът на клошарката се стегна около спусъка. Ледени пипала се плъзгаха около нея, сграбчваха я и проникваха през дрехите ѝ. Дулото на пушката беше на около двадесет сантиметра от главата на мъжа. На Сестрата ѝ се искаше да отнесе това отвратително хилещо се лице. Но какво щеше да намери под него?, зачуди се тя. Мозък и кости… или друго лице?
Като че ли познаваше лукавия блясък в тези очи — очите на звяр, който търпеливо чакаше точния момент за нанасяне на своя удар. Като че ли разпознаваше в тях нещо от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд.
Пръстът ѝ потрепери, готов да стреля, готов да махне маската от това лице.
— Хайде — прикани ги Ана. — Няма да ви ухапе. Човекът се мотае наоколо от два дни и е напълно луд, но не е опасен.
Сакатият в червената вагонетка рязко си пое въздух и го изпусна, като изсъска между стиснатите си зъби. Той вдигна юмрук и го задържа за няколко секунди пред лицето на Сестрата, след което изпъна пръст, за да наподоби дулото на въображаемо оръжие, и го насочи в главата ѝ.
— Патлаците гърмят — каза той.
Ана се засмя.
— Виждате ли? Пълно хахо е!
Сестрата се поколеба. „Застреляй го — каза си наум. — Дръпни спусъка… малко по-силно. Знаеш кой е той. Застреляй го!“
„Ами… ако греша?“ Цевта на пушката потрепери.
Шансът ѝ отмина. Мъжът се разкикоти, измърмори нещо, което приличаше на песен, и мина покрай нея, като работеше с ръцете си. Зави в една алея вляво и повече не погледна назад. Сестрата го гледаше през цялото време.
— Става студено. — Ана потрепери, вдигна яката си и посочи напред. — Бараката на Глори Боуен е в тази посока.
Мъжът в червената вагонетка зави в друга алея и се скри от погледа на клошарката. Тя издиша въздуха, който беше затаила, и бялата пара се понесе пред лицето ѝ. Прибра рязаната пушка в кобура ѝ и последва отново другата жена, но се чувстваше като оголен нерв.