— Махай се! — изпищя жената. — Махай се… махай се!
Руди се плъзна върху нея с хлъзгава като тиня кожа. Очите му побеляха и по лицето му се появиха дупки от разложение.
— Ахххх — каза той, — не бъди такава, Шийла. Друсахме се и си прекарвахме добре толкова дълго време, не ме пъди сега от леглото си. Напоследък пускаш всички други в него, нали. — Подаде ѝ бебето със синя кожа. — Виждаш ли? Донесох ти подарък.
Малката уста на премазаната глава се отвори и от нея се надигна вой, който накара Шийла Фонтана да застине. Тя притисна ръце в ушите си, а от широко отворените ѝ и оцъклени очи потекоха сълзи.
Призраците се разпаднаха и си отидоха. Жената остана сама с ехото на собствения си писък в мръсната каравана.
Но Бог продължи да вика, като този път заблъска по вратата ѝ. Един глас отвън изкрещя:
— Млъквай, ненормална глупачке! Да не се опитваш да събудиш мъртвите?
По лицето ѝ течаха сълзи и стомахът ѝ се сви. Караваната вече миришеше на повръщано и застоял цигарен дим, а до матрака ѝ имаше кофа, в която ходеше по нужда през нощта. Не можеше да спре да трепери и да си поеме достатъчно въздух в дробовете. Затърси бутилката с водка, която беше оставила на пода до леглото си, но не успя да я намери и отново изпищя от раздразнение.
— Хайде де, отвори проклетата врата! — Гласът принадлежеше на Джъд Лори, който блъскаше с приклада на пушката си. — Той те вика!
Шийла замръзна. Пръстите ѝ най-накрая намериха гърлото на наполовина изпитата бутилка. „Той ме вика — помисли си тя. Сърцето ѝ подскочи в гърдите. — Той ме вика!“
— Чу ли ме какво ти казах? Той ме изпрати да те повикам. Хайде, размърдай си задника!
Жената изпълзя от леглото и се изправи. В едната си ръка държеше бутилката с водка, а в другата одеялото. В караваната беше студено. В нея влизаше червена светлина от кладата отвън.
— Отговори, ако разбираш какво ти казвам! — настоя Лори.
— Да — отвърна Шийла. — Чувам те. Той ме вика. — Цялата се тресеше. Пусна одеялото, за да махне капачката на бутилката.
— Ами излизай тогава! Той каза да си сложиш парфюм този път!
— Да. Той ме вика. Той ме вика. — Жената отпи от бутилката, завинти капачката и потърси газената си лампа и клечките кибрит. Намери ги, запали лампата и я сложи на тоалетната си масичка до пукнатото огледало, което висеше на стената. На нея имаше гора от засъхнали гримове, червила, парфюми, които отдавна бяха замирисали на лошо, кутийки с крем и спирали. На огледалото бяха залепени пожълтели снимки на красиви модели, изрязани от стари броеве на списания „Гламър“ и „Мадмоазел“.
Шийла остави бутилката с водка до газената лампа и седна на стола. Видя отражението си в огледалото.
Очите ѝ приличаха на грозни стъклени топчета, потънали в противна и набръчкана руина. Голяма част от косата ѝ беше станала от черна на жълтеникавосива и на места скалпът ѝ се беше оголил. Устата ѝ беше свита и цялата в бръчки, сякаш потискаше писък, който не смееше да изпусне.
Шийла се вгледа в очите на отражението. „Грим — реши тя. — Разбира се. Трябва да използвам малко грим.“ Отвори едно от шишенцата, за да размаже малко от съдържанието му на лицето си като някакъв лечебен мехлем. Ръцете ѝ трепереха, защото искаше да се направи красива за полковника. Напоследък беше много мил с нея, беше я викал няколко пъти и дори ѝ беше дал няколко бутилки безценна пиячка от един изоставен магазин за алкохол. „Той ме вика“, каза си Шийла, докато си слагаше червило. Полковникът предпочиташе другите две жени, които живееха в караваната с нея, но Кати се беше преместила при капитана, а Джина си легна с .45-калибровия. Поради това трябваше да се справя сама — да кара пикапа, който дърпаше караваната, и да заработва достатъчно бензин, храна и вода, за да поддържа автомобила и себе си в движение. Познаваше повечето от останалите ЖР — жени за развлечения — които следваха Армията на съвършенството в свой собствен конвой от камиони, коли и каравани. Много от тях имаха болести, а някои бяха млади, но със старчески очи. Повечето се наслаждаваха на работата си, но само защото преследваха „златната мечта“ — да бъдат взети от някой офицер на АНС, който разполагаше с изобилие от запаси и удобно легло.
„Това е мъжки свят — помисли си Шийла. — Никога не е бил чак толкова мъжки.“
Въпреки това беше щастлива. Полковникът я викаше в караваната си, което означаваше, че няма да спи сама и поне за няколко часа Руди нямаше да допълзи в леглото ѝ с отвратителния си подарък.
Някогашният ѝ приятел беше истинска фурия приживе и същински трън в задника посмъртно.