Лори почука на вратата.
— Влез — разнесе се дрезгавият глас на полковник Маклин.
Влязоха. Предната стая беше тъмна. В нея гореше само една газена лампа, оставена на бюрото на полковника. Той беше седнал зад него и разглеждаше някакви карти. Дясната му ръка беше отпусната на бюрото почти като някакъв забравен израстък, но облечената в черна ръкавица длан на новата му ръка беше обърната нагоре и светлината от лампата се отразяваше в острите върхове на многото пирони, които я пронизваха.
— Благодаря ти, лейтенант — каза Маклин, без да вдига скритото си от кожената маска лице. — Свободен си.
— Да, сър. — Лори се ухили на Шийла, излезе от караваната и затвори вратата.
Полковникът изчисляваше времето, което щеше да им е необходимо, за да стигнат от Сътън до град Небраска, където планираше да прекара Армията на съвършенството през река Мисури. За съжаление, запасите намаляваха с всеки изминал ден, а АНС не беше осъществявала успешен набег от унищожението на армията на Франклин Хейс в Броукън Боу насам. Въпреки това редиците ѝ продължаваха да нарастват, тъй като оцелелите от други мъртви селища прииждаха в търсене на убежище и защита. АНС разполагаше с голяма войска, оръжия и муниции, но греста, която смазваше колелата, беше на свършване.
Руините на Сътън все още димяха, когато нападателните бойни коли на Армията на съвършенството пристигнаха малко преди да се стъмни. Всичко, което си струваше, вече го нямаше, дори дрехите и обувките от купчините с тела. Личеше, че бяха използвани гранати и коктейли „Молотов“, а по източния край на горящите останки бяха оставени следи от тежки превозни средства и маршируващи през снега войници.
Маклин осъзна, че има и друга армия, която беше голяма колкото АНС или дори по-голяма, и също настъпваше на изток, точно пред тях. Тя плячкосваше селищата и вземаше провизиите, от които Армията на съвършенството се нуждаеше, за да оцелее. Роланд беше забелязал кръв в снега и смяташе, че има ранени войници, които ще се опитват да догонят основната армия. Той беше предложил да бъде изпратена малка разузнавателна група, която да ги залови. След това щяха да ги доведат в лагера, за да бъдат разпитани. Полковник Маклин се беше съгласил и Роланд беше взел капитан Брейдън, сержант Улрих и още няколко войници. Отпътуваха в един от бронираните камиони.
— Сядай — каза полковникът на Шийла.
Жената пристъпи в кръга от светлина. Чакаше я стол, точно срещу Маклин. Тя седна на него, беше нервна и не знаеше какво да очаква. Преди винаги я посрещаше в леглото си.
Полковникът продължи да гледа картите и таблиците. Беше облечен в униформата си, на която беше зашита емблемата на Армията на съвършенството върху джоба на гърдите му, а на раменете му бяха прикрепени по четири златисти лентички, които да показват ранга му. Главата му беше скрита под сива вълнена шапка, а черната кожена маска скриваше лицето му, с изключение на лявото му око. Шийла не го беше виждала без маската от няколко години, но не изгаряше от желание да го стори. Зад Маклин имаше рафт с пушки и пистолети, за който беше прикрепен трибагреникът на АНС в черно, зелено и сребристо.
Полковникът накара жената да чака още няколко минути, преди да вдигне глава. От студеното му синьо око я побиха тръпки.
— Здравей, Шийла.
— Здравей.
— Сама ли беше? Или с компания?
— Сама. — Трябваше да слуша много внимателно, за да разбере всичко, което ѝ говореше. Говорът му се беше влошил още повече от последния път, в който го беше посетила преди по-малко от седмица.
— Е — отвърна Маклин, — понякога е по-добре да спиш сам. Така си почиваш по-добре, нали? — Той отвори една филигранна сребърна кутия, която беше оставена на бюрото. В нея имаше около двадесет безценни цигари — не влажни фасове или свит тютюн за дъвчене, а от истинските. Полковникът ѝ предложи кутията и Шийла веднага си взе една. — Вземи си още — прикани я той. Жената взе още две. Маклин бутна кибрита към нея. Тя запали първата цигара и вдиша дима, все едно беше кислород.
— Помниш ли как се озовахме тук? — попита я полковникът. — Ти, аз и Роланд? Помниш ли как се пазарихме с Фреди Кемпка?
— Аха. — Как само ѝ се искаше все още да разполага със запаси от кокаин и амфетамини, но в днешно време беше трудно човек да си набави тези неща. — Спомням си.
— Имам ти доверие, Шийла. Двамата с Роланд сте единствените, на които мога да се доверя. — Маклин издърпа дясната си ръка и я опря в гърдите си. — Причината за това е, че се познаваме прекалено добре. Хората, които се преживели толкова много заедно, трябва да си имат доверие. — Той вдигна поглед от лицето на жената и погледна Войника сянка, който стоеше зад стола ѝ, на границата на мрака. Погледът му се върна обратно на нея. — Забавляваш ли много от офицерите напоследък?