— Някои.
— Капитан Хюлет сред тях ли е? Сержант Олдфийлд? Лейтенант Ван? Някой от тримата?
— Сигурно. — Шийла сви рамене и устата ѝ се изви в лека усмивка през мъглата от дим. — Идват и си отиват.
— Чух някои неща — продължи Маклин. — Изглежда, някои от офицерите ми — не знам кои — не са особено доволни от начина ми на управление на Армията на съвършенството. Смятат, че трябва да се установим някъде и да създадем наше селище. Не могат да разберат защо се движим на изток и защо трябва да заличим Знака на Каин. Не могат да видят голямата картина, Шийла. Особено младите… като Хюлет и Ван. Направих ги офицери, макар че не биваше. Трябваше да почакам да видя от какво са направени. Е, вече знам. Смятам, че искат да ми отнемат командването.
Жената мълчеше. Тази вечер полковникът нямаше да я чука, просто щеше да ѝ изнесе една от неговите безумни речи. Но нямаше проблем, поне Руди не можеше да я намери тук.
— Погледни това — каза ѝ той и обърна към нея картата на Съединените щати, върху която работеше. Тя беше стара, намачкана и мръсна, отрязана от атлас. Имената на щатите бяха зачеркнати и големи площи от тях бяха оградени с молив. Тези нови площи бяха получили алтернативни наименования: „Лятна градина“ за района на Флорида, Джорджия, Алабама, Мисисипи и Луизиана, „Индустриален парк“ за Илинойс, Индиана, Кентъки и Тенеси, „Пристанищен комплекс“ за Каролините и Вирджиния и „Военен подготвителен център“ за Югозапада, както и за Мейн, Ню Хампшър и Върмонт. Дакотите, Монтана и Уойоминг бяха наименувани „Затвор“.
Върху цялата карта Маклин беше написал „АНС — Америка на светлината“.
— Това е голямата картина — каза ѝ той. — Но за да стане реалност, трябва да унищожим хората, които не мислят като нас. Трябва да заличим Знака на Каин. — Обърна картата и прокара пироните през нея. — Трябва да го заличим, за да можем да забравим за случилото се и да го оставим зад гърба си. Също така трябва да се подготвим за руснаците! Те ще ни засипят с парашутисти и ще дойдат в своите кораби. Смятат, че сме мъртви и заличени, но грешат. — Маклин се отпусна напред и заби пирони в надраното бюро. — Ще им се отплатим. Ще им се отплатим хилядократно!
Полковникът примига. Войника сянка се усмихваше едва, а лицето му под шлема беше боядисано в камуфлажна боя. Сърцето на Маклин биеше като чук в гърдите му. Той изчака да се успокои, преди да продължи.
— Те не виждат голямата картина — каза тихичко той. — АНС вече има почти пет хиляди войници. Трябва да се движим, за да оцелеем и да взимаме всичко, от което имаме нужда. Ние не сме фермери — ние сме воини. Затова имам нужда от теб, Шийла.
— Имаш нужда от мен? За какво?
— Ти се движиш сред хората. Чуваш разни неща. Познаваш повечето от останалите ЖР. Искам да разбереш на кого мога да имам доверие от моите офицери… и от кого трябва да се отърва. Както вече споменах, нямам доверие на Хюлет, Олдфийлд и Ван, но не мога да докажа нищо пред военен съд. А и ракът може да е стигнал надълбоко, много надълбоко. Те смятат, че заради това… — Маклин докосна кожената маска — … вече не съм способен да управлявам. Но това не е Знакът на Каин. Това е различно. Това ще се махне, когато въздухът отново се изчисти и слънцето се покаже. Знакът на Каин няма да се махне, докато не го унищожим. — Полковникът наклони глава на една страна и погледна внимателно Шийла. — За всяко име, което ми донесеш за екзекутиране — и можеш да докажеш твърдението си — ще ти давам по един стек цигари и две бутилки алкохол. Какво ще кажеш?
Предложението беше много щедро. Шийла вече имаше едно име наум, което започваше с Л и завършваше на И. Само дето нямаше представа дали Лори е лоялен, или не. Въпреки това щеше да се радва да го види разстрелян… но първо искаше да му размаже мозъка. Тъкмо щеше да отговори, когато някой почука на вратата на караваната.
— Полковник? — провикна се Роланд Кронингер. — Нося ви два подаръка.
Маклин отиде до вратата и я отвори. Отвън, осветен от светлината от огньовете, стоеше бронираният камион, с който капитан Кронингер и останалите бяха отпътували. За задната броня бяха завързани двама мъже — окървавени и пребити. Единият беше на колене, а другият стоеше изправен и гледаше предизвикателно.