Пулсът на Суон направо препускаше. Джош пусна китката ѝ и отстъпи назад. Така се беше ококорил, че очите му заплашваха да изскочат от собствената му маска.
— О… — обади се Сестрата.
— … Господи — довърши Глори. Тя сграбчи Арън, притисна го до себе си и сложи ръка върху лицето му, за да му прикрие очите. Той я избута.
Маската на Йов продължаваше да се разпада с тихо пукане и пращене. Суон лежеше неподвижна и само гърдите ѝ се движеха, докато дишаше. Джош се протегна да я докосне отново, но не го направи… защото Маската на Йов изведнъж се разцепи на две половини и падна от лицето ѝ.
Никой не помръдваше. Пол изпусна затаения си дъх. Сестрата беше прекалено изумена, за да направи нещо друго, освен да зяпа.
Суон все още беше жива. Джош се протегна, взе газената лампа от куката на стената и я задържа над главата ѝ.
Тя нямаше лице. Там, сред счупените глинести остатъци от Маската на Йов, чертите ѝ бяха заличени, станали бели и гладки като восък, освен двете малки дупки за ноздрите ѝ и една цепка за устата ѝ. Гигантът прокара пръстите на треперещата си ръка върху мястото, на което трябваше да се намира дясната ѝ буза. Те се покриха с мазна бяла субстанция с консистенцията на вазелин. Под мазното вещество забеляза бледа и леко розова кожа.
— Сестра — каза бързо Джош, — ще подържиш ли това? — Той ѝ подаде газената лампа. На светлината ѝ клошарката видя какво се намира отдолу и едва не припадна. — Дръж я стабилно — нареди гигантът и взе парцала от менчето с разтопен сняг. Бавно и внимателно започна да почиства подобната на вазелин субстанция. — Господи! — гласът му трепереше. — Погледнете това! Погледнете!
Глори и Пол се приближиха, за да видят, а Арън се повдигна на пръсти.
Сестрата видя. Тя махна едно парче от Маската на Йов и докосна един кичур от косата на Суон. Той беше потъмнял от гъстото желе, което я покриваше, но въпреки него лъщеше в златисто и червено. Това беше най-красивата коса, която беше виждала някога и растеше силна и гъста от скалпа на момичето.
— Арън! — каза Джош. — Върви да повикаш Ана и Джийн! Побързай! — Момчето хукна като стрела. Той продължи да почиства мазния слой от лицето на Суон и чертите ѝ започнаха да се появяват.
Гигантът я погледна и докосна челото ѝ. Треската ѝ си беше отишла и температурата ѝ като че ли беше нормална. Очите ѝ все още бяха затворени, но дишаше нормално, затова реши да я остави да поспи.
— За какво, по дяволите, е тази врява? — попита Ана Макклей, когато влезе вътре.
— Заради това — отвърна нежно Джош и отстъпи назад, за да може жената да види.
Тя спря, сякаш се беше ударила в стена, а очите на силното ѝ застаряло лице се напълниха със сълзи.
69
— Хей, момчета! Време е за закуска!
Робин Оукс изсумтя безразлично, когато Ана Макклей им донесе тенджера със супа и няколко купички на верандата. Той и тримата млади разбойници бяха прекарали нощта пред голямата клада заедно с още шест-седем други жители на града, които бяха на пост пред бараката на Глори. Посрещна ги поредното мрачно и студено утро. Вятърът разнасяше малки снежинки на крилете си.
— Е, хайде де! — настоя Ана. — Искате ли закуска или не?
Робин се изправи, мускулите му се бяха схванали, и мина покрай коня, който беше завързан за един от стълбовете на верандата. Върху гърба на животното бяха хвърлени две одеяла и беше достатъчно близо до топлината на големия огън, за да не измръзне. Другите момчета последваха водача си и няколко от жителите на града се размърдаха и отидоха да си вземат храната.
Ана сипа един черпак от супата на Робин. Той сбърчи нос.
— Отново ли тази гадост? Не вечеряхме ли с това?
— Естествено. Също така ще обядваме с нея, така че свиквай.
Младежът изпита желание да хвърли купичката на земята, но се въздържа. Знаеше, че супата е направена от варени корени и късчета добро, старо здравословно месо от плъх. Сега дори храната в столовата в сиропиталището му се струваше манна небесна и би вървял пеша до Китай за един голям хамбургер от „Бъргър Кинг“. Махна се от опашката, за да може следващият човек да си получи дозата, вдигна купичката и отпи. Прекара ужасна нощ, неспокойна и изнервена, и най-накрая успя да поспи няколко часа въпреки стареца, който свиреше на флейта до огъня. Робин щеше да го срита, но останалите като че ли наистина се наслаждаваха на тъпата музика, а и видя как лицето на дъртака сияеше на светлината от огъня, докато свиреше нотите. Спомни си как звучеше хеви метълът: размазващи настъпателни китарни акорди и гръмотевица от барабани, които като че ли предвещаваха края на света. Това беше неговата музика… но му хрумна, че краят на света наистина беше настъпил и може би сега беше време за мир. Мир в действията, думите и музиката.