„Проклятие! — каза си Робин. — Сигурно остарявам!“
Събуди се по някое време през нощта. Изправи се само за да разбере, че се е схванал, че се чувства ужасно и че трябва да си намери по-топло местенце. Тогава забеляза мъжа, който стоеше от другата страна на огъня. Просто си стоеше и се взираше в бараката на Глори, а мръсното му палто се развяваше на вятъра. Робин не си спомняше лицето на непознатия, но той беше минал спокойно покрай спящите, докато не се озова на пет-шест метра от верандата на бараката. Ана и Джийн бяха седнали на стъпалата, въоръжени с пушки, за да бранят вратата, но в този момент си говореха и не забелязаха мъжа. Робин си спомни, че Джийн беше потреперил и беше вдигнал яката си, а Ана беше духнала в шепите си, сякаш внезапно ѝ беше станало много студено.
Непознатият се беше обърнал и си беше тръгнал с уверена крачка. Приличаше на човек, който имаше работа за вършене и места, които трябваше да посети. Може би точно заради това Робин го запомни. Но след това се обърна, положи глава на земята и заспа, докато не се събуди от студените бодлички на снега върху клепачите му.
— Кога ще си получим оръжията обратно? — попита той.
— Не и преди Джош да разреши — отвърна Ана.
— Слушай, госпожо! Никой не може да ми взима оръжието! Искам си го обратно!
Жената му се усмихна доволно.
— Ще си го получиш. Когато Джош разреши.
— Хей, Ана! — провикна се Арън, който стоеше малко по-надолу на пътя. Отново си играеше с Ревльото. — Сега можеш ли да дойдеш да видиш магията?
— По-късно! — отвърна жената и продължи да сипва буламача от корени и месо от плъх. Дори започна да си подсвирква, докато работеше… една от любимите си мелодии — Bali Ha’i от филма „Южен Пасифик“.
Робин беше наясно, че нямаше друг начин да си върне пушката, освен да щурмува бараката. Нито той, нито момчетата му бяха допускани вътре, откакто бяха дошли тук, и това започваше да го вбесява.
— Защо, по дяволите, си толкова щастлива? — сопна ѝ се той.
— Защото това е една чудесна и славна сутрин. Толкова прекрасна, че дори един хлапак като теб не може да ми я развали. Разбираш ли? — Ана го дари с бърза усмивка, която разкри всичките ѝ предни зъби.
— Какво ѝ е толкова чудесното и славното на тази сутрин? — Робин изсипа остатъка от супата си. — На мен ми изглежда същата като всяка друга — мрачна и студена. — Той забеляза, че очите на жената бяха различни, някак си по-ясни и развълнувани. — Какво става?
Сестрата излезе отвън заедно с кожената ученическа чанта, с която никога не се разделяше. Тя вдиша глътка студен въздух, за да си прочисти главата, защото беше будувала цяла нощ да наглежда Суон заедно с другите.
— Мога ли да ти помогна? — обърна се тя към Ана.
— Не, ще се оправя. Това е последната. — Жената сипа супа в последната купичка. Всички освен Робин се бяха върнали до огъня, за да закусят. — Как е тя?
— Все така. — Сестрата се протегна и чу как старите ѝ кокали пукат и щракат. — Дишането ѝ е нормално и треската ѝ премина… но е все така.
— Какво става? — настоя да научи Робин.
Ана взе празната купичка от ръцете му и я остави в тенджерата.
— Когато Джош реши да ти каже, ще научиш. Както и всички останали.
Младежът погледна Сестрата.
— Какво става със Суон? — попита с по-спокоен глас той.
Клошарката хвърли бърз поглед на Ана и отново погледна Робин. Той очакваше отговор и според нея заслужаваше такъв.
— Тя се… промени.
— Промени? В какво? В жаба ли? — Усмихна се, но Сестрата не му отвърна и усмивката му се изпари. — Защо не ми дават да я видя? Няма да я нараня или нещо подобно. Освен това аз съм този, който видя нея и големия тип в онова стъклено чудо. Ако не бях аз, вие нямаше да сте тук. Това нищо ли не означава?
Ана отговори:
— Когато Джош реши…
— Не говоря с теб, Голяма майко! — прекъсна я Робин и хладният му поглед направо я прониза. Ана потрепери леко, но бързо се окопити и отвърна на погледа му. — Не ми дреме какво казва или иска Джош — продължи непоколебимо младежът. — Трябва да видя Суон. — Посочи кожената чанта. — Знам, че вярваш, че този стъклен пръстен те е довел тук — каза на Сестрата. — Е, замисляла ли си се, че вероятно е довел и мен тук?