Момичето вдигна ръка и преди Робин дори да си помисли да се предпази, го зашлеви по бузата.
Той залитна назад. Собствената му буза също почервеня, но съумя да се ухили глуповато. Не можа да измисли да каже нещо по-умно от „Здрасти“.
Суон погледна ръцете си. Докосна лицето си. Прокара пръсти по носа и устата си, опипа скулите и челюстта си. Цялата се тресеше и беше на път да се разплаче, а дори не знаеше кой беше този младеж с перата и костите в косата, но го удари, защото смяташе, че ще я нападне. Всичко беше объркано и шантаво, но отново имаше лице и можеше да вижда ясно през двете си очи. С периферното си зрение забеляза червеникавозлатист проблясък и хвана един дълъг кичур от косата си. Опули се насреща му, сякаш нямаше представа какво представлява. Последният път, в който имаше коса, беше денят, в който двете с майка ѝ влязоха в онзи прашен хранителен магазин в Канзас.
Косата ми беше светлоруса, спомни си тя. Сега е с цвят на огън.
— Мога да виждам! — каза Суон на момчето и по гладките ѝ бузи потекоха сълзи. — Отново мога да виждам! — Без Маската на Йов, която да притиска устата и ноздрите ѝ, гласът ѝ беше различен. Звучеше меко, дрезгаво, като глас на момиче, което се превръща в жена… глас, който изкрещя развълнувано: — Джош! Джош!
Робин побягна навън, за да повика Сестрата. Образът на най-красивото момиче на земята се беше запечатал като щампа в мозъка му.
Сестрата обаче я нямаше в другата стая. Тя стоеше до стъпалата на верандата заедно с Глори и Пол.
Джош и Ана стояха от двете страни на Арън, на около десет метра от верандата и в средата на пътя.
Момчето беше център на огромно внимание.
— Виждате ли? — изграчи то. — Казах ви, че е магия! Просто трябва да знаете как да я държите!
Двата малки клона, които стърчаха в противоположни ъгли от багетата, се държаха на върховете на показалците на Арън. Другият край на Ревльото се движеше нагоре-надолу и нагоре-надолу, подобно на някаква помпа. Момчето се ухили гордо на магическия си номер — очите му блеснаха и зъбите му лъснаха — докато още хора се събираха около него.
— Може би си намерил кладенец — зачуди се на глас Джош.
— А? — попита Арън, а Ревльото продължи да сочи пътя към прясната вода.
Сестрата, която стоеше до стъпалата, усети ръка на рамото си. Обърна се и видя Робин. Той се опитваше да каже нещо, но беше толкова нервен, че не можеше да изрече думите. Видя разлетия червен отпечатък от длан върху бузата му и смяташе да го избута настрани и да влезе на бегом в бараката, когато Суон излезе през вратата, наметнала високото си и слабо тяло с одеяло. Краката ѝ бяха несигурни като тези на сърна. Тя присви очи и примига на мрачната сива светлина.
Клошарката се почувства толкова слаба, че дори снежинка можеше да я повали, но тогава чу Робин да прошепва „О“, сякаш беше ударен… и веднага разбра.
Ана вдигна поглед от подскачащата багета. Джош се обърна и видя онова, което зяпаха останалите.
Направи крачка, втора и трета, и накрая побягна със скорост, която би повалила дори Копата сено Мълдуун. Хората се махаха от пътя му.
Джош изкачи стъпалата. Суон вече протягаше ръце към него и беше на път да се строполи. Той я вдигна във въздуха, преди да е паднала, притисна я до гърдите си. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти, че върна дъщеря ми!“, помисли си той.
Гигантът навря деформираната си глава в рамото ѝ и се разплака… но този път Суон не чу болезнения звук, а песен от новооткрита радост.
Дванадесет
Истински лица
70
Суон вървеше сред избуялите зелени царевични стъбла, докато снежинките съскаха в големия огън. Джош и Сестрата я следваха от двете ѝ страни, а самите те бяха следвани от двама мъже с пушки, които зорко се оглеждаха за червени рисове… или някакви други хищници.
Минаха три дни, откакто Суон се събуди. Слабото ѝ тяло беше облечено в многоцветно палто, което Глори ѝ беше ушила, а на главата си носеше бяла плетена шапка — един от десетките подаръци, които благодарните жители на Мерис Рест бяха оставили за нея на верандата на бараката на Глори. Не можеше да използва всички палта, ръкавици, чорапи и шапки, които получи, затова излишните бяха прибрани в кашони, за да бъдат раздадени на онези, чиито дрехи вече не бяха годни за употреба.