— Добре се справят — каза Суон на клошарката, за да отдалечи мислите си от Робин Оукс. Гласът ѝ беше нервен и малко по-висок от нормалното. Сестрата се усмихна под обвивката на Маската на Йов. — Огньовете затоплят въздуха. Мисля, че царевицата расте много добре.
— Радвам се да го чуя — отвърна клошарката.
Суон също беше доволна. Тя отиде до всяка клада, поговори с доброволците, попита ги дали някой има нужда да бъде сменен, дали някой иска вода или супа от корени, каквато Глори, Ана или някоя от другите жени постоянно готвеха. Благодари им, че пазят нивата и че гонят кръжащите гарвани. Разбира се, гарваните също трябваше да ядат, но трябваше сами да си намерят храна някъде другаде. Суон забеляза, че една тийнейджърка няма ръкавици и ѝ даде своите. От дланите ѝ още се белеше мъртва кожа, но иначе ръцете ѝ се бяха излекували.
Тя спря пред дървената дъска, която играеше ролята на надгробна плоча на Ръсти. Все още не помнеше нищо от онази вечер освен съня за мъжа с аленото око. Нямаше време да обяснява на Ръсти какво беше означавал за нея и колко много го обичаше. Спомни си как фокусникът беше карал червените топки да се появяват и изчезват като част от магическия му трик за „Пътуващо представление“, което често му спечелваше някоя стара консерва с боб или плодов сок. Сега земята го беше погълнала и увила силни ръце около него, за да може да спи дълго и спокойно. Магията му все още беше жива — в нея, в Джош и в зелените стъбла, които се поклащаха на вятъра и обещаваха един нов живот.
Суон, Джош и Сестрата се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Момичето и клошарката забелязаха, че Робин Оукс е изчезнал и едната от тях се разочарова.
Децата заподскачаха около Суон, когато продължиха по алеите към бараката на Глори. Сърцето на клошарката биеше силно в гърдите ѝ, докато оглеждаше всеки ъгъл в търсене на онази змия… стори ѝ се дори, че отнякъде наблизо чу скърцането на колелата на детска вагонетка, но звукът отшумя и в крайна сметка не беше сигурна, че въобще е чула нещо.
Един висок и измършавял мъж със светлосини келоиди, прогорени диагонално върху лицето му, ги чакаше до стъпалата и говореше с Пол Торсън. Ръцете на Пол бяха станали на кафяви петна от калта и боите, които смесваха с Глори, за да направят мастило за бюлетина. На улицата и около бараката се бяха събрали десетки хора, които бяха дошли, за да зърнат Суон. Те ѝ направиха път, когато се насочи към новодошлия.
Сестрата застана между тях, готова за всичко. Този път не усети отвратителната студена вълна, която се носеше от онзи… само неприятната миризма от тялото на човека. Очите му бяха в почти същия цвят като келоидите му. Той носеше тънко платнено палто и беше гологлав. От изгорения му скалп стърчаха туфи черна коса.
— Господин Кайдън чака Суон — съобщи Пол. — Той е наред. — Сестрата веднага се отпусна. Вярваше в преценката на Пол. — Мисля, че трябва да чуете какво ще ви каже.
Кайдън се обърна към Суон.
— Със семейството ми живеем ей там. — Той посочи по посока на изгорялата църква. Говореше с равен акцент от Средния запад, а гласът му трепереше, но беше изразителен. — Двамата със съпругата ми имаме три момчета. Най-голямото е на шестнадесет и до тази сутрин имаше същото нещо на лицето, което разбрах, че си имала и ти. — Кайдън кимна към Джош. — Като това. Тези образувания.
— Маската на Йов — отвърна Сестрата. — Какво имаш предвид „до тази сутрин“?
— Бен страдаше от силна треска. Беше толкова слаб, че едва се движеше. И тогава… рано тази сутрин… просто се пропука.
Сестрата и Суон се спогледаха.
— Чух, че с твоята е станало същото нещо — продължи мъжът. — Затова съм тук. Знам, че много хора искат да те видят, но… може ли да дойдеш до дома ми и да погледнеш Бен?
— Не мисля, че Суон може да направи нещо за сина ти — намеси се Джош. — Тя не е лекар.
— Не става въпрос за това. Бен е добре. Благодаря на Бог, че това чудо се пропука, защото синът ми едва успяваше да си поеме въздух. Просто… — Кайдън отново погледна Суон и изрече тихичко: — Просто сега е различен. Моля те, ела да го видиш. Няма да ти отнеме много време.
Нуждата, изписана на лицето на мъжа, я трогна, тя кимна и всички последваха мъжа по улицата към една алея, която минаваше покрай овъглените останки на църквата на Джаксън Боуен и ги вкарваше в лабиринт от бараки, малки колиби, купища фекалии и боклуци и дори кашони, които някои хора бяха събрали заедно, за да спят в тях.