— И какво? — прикани го Сестрата.
Мъжът се поколеба, опита се да намери правилните думи и накрая я погледна.
— Постоянно му повтарях, че истинската красота не е тази отвън. Постоянно му казвах, че истинската красота е онова вътре, в сърцето и душата. — Една сълза потече по бузата му. — Сега Бен… прилича на онова момче вътре в него, което винаги съм си представял. Мисля, че сега… лицето на душата му е излязло на повърхността. — Кайдън приличаше на човек, разпънат между смеха и сълзите. — Смятате ли, че е налудничаво?
— Не — отвърна Сестрата. — Смятам, че е прекрасно. Бен е красив младеж.
— Винаги е бил такъв — каза той и този път си позволи да се усмихне.
Кайдън се върна при семейството си, а останалите минаха през калния лабиринт, за да излязат отново на пътя. Мълчаха, всеки от тях беше зает със собствените си мисли. Джош и Сестрата разсъждаваха над историята на Кайдън и се чудеха кога собствените им маски щяха да се пропукат… и какво щеше да се разкрие под тях. Суон пък си спомни нещо, което Леона Скелтън ѝ беше казала преди много време:
— Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.
— Ако се обърне наобратно? — беше попитала тогава Суон. — Как?
Леона се беше усмихнала.
— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи…
— Лицето на душата му е излязло на повърхността — каза преди малко господин Кайдън.
— Но ще го направи…
— … лицето на душата му…
— Но ще го направи…
— Идва някакъв автомобил!
— Идва автомобил!
По пътя приближаваше пикап, чиито страни и капак бяха покрити с ръжда. Той се движеше бавно и веднага беше наобиколен от хора, които крещяха весело и се смееха. Джош знаеше, че беше минало много време, откакто за последно бяха виждали кола или камион, които да се движат. Той сложи ръка на рамото на Суон. Сестрата застана до тях, докато пикапът ръмжеше по пътя.
— Ей там е, господине! — провикна се някакво момче и се покатери на предната броня и капака. — Тя е ей там!
Пикапът спря и зад него се образува опашка от хора. Двигателят му се прокашля, изпука и изгърмя, но за хората това превозното средство беше като лъскав нов кадилак. Те докосваха нежно изядения му от ръждата метал. Шофьорът — червендалест мъж с червена бейзболна шапка, стиснал истинска пура между зъбите си — изгледа притеснено през прозореца развълнуваната тълпа, сякаш не беше много сигурен в каква лудница се беше озовал.
— Суон е точно тук, господине! — каза момчето на капака и показа на човека на пътническото място къде е момичето.
Дясната врата на пикапа се отвори и от него слезе мъж с къдрава бяла коса и дълга неподдържана брада. Той наклони глава, за да види към кого му сочеше момчето. Тъмнокафявите очи в измъченото му и набръчкано лице претърсиха тълпата от хора.
— Къде? — попита възрастният мъж. — Не я виждам!
Джош знаеше кого търсеше новодошлият. Вдигна ръка и му каза:
— Суон е тук, Слай.
Силвестър Муди позна гиганта от „Пътуващо представление“… и едва сега осъзна защо носеше черната ски маска. Погледът му се премести върху момичето, което стоеше до него, и за момент остана безмълвен.
— Мили боже! — изрече най-накрая той и се отдръпна от пикапа. Поколеба се известно време, защото още не беше сигурен, че това е тя. Погледна Джош и той му кимна.
— Лицето ти — каза старецът. — То се е… излекувало!
— Случи се преди няколко нощи — обясни Суон. — Мисля, че и други хора започват да се излекуват.
Ако вятърът духаше малко по-силно, щеше да го събори на колене.
— Красива си — каза Слай. — О, Господи… много си красива. — Обърна се към пикапа и изрече с треперещ глас: — Бил! Това е момичето! Това е Суон! — Бил Макхенри, най-близкият съсед на Силвестър Муди и собственик на пикапа, предпазливо отвори вратата си и слезе.
— Пътят беше адски тежък! — оплака се Слай. — Още една неравност и задникът ми щеше да се пръсне! За щастие, взехме допълнително бензин, иначе щеше да се наложи да вървим пеша през последните тридесет километра! — Старецът потърси някого. — Къде е каубоят?
— Погребахме Ръсти преди няколко дни — отговори Джош. — В една нива недалеч оттук.
— О. — Слай се намръщи. — Съжалявам да го чуя. Много съжалявам. Той беше почтен човек.