— Не.
— Е, Сатаната е лъжец, така че какво да очаквам? — Спасителя се засмя и останалите последваха примера му. Когато приключи със смеха, позволи на жената да сложи руж на лявата му буза. — Добре, Сатана… исках да кажа, Роланд… кажи ми какво искаш. Кажи ми защо ти и армията ти от демони ни следвате през изминалите два дни и сега сте ни заобиколили. Ако разбирах от военни тактики, бих казал, че ни устройвате засада. Не ми се иска да си мисля подобно нещо. Може да се разстроя при мисълта за всички бедни демони, които ще умрат за Господаря си. Говори, Сатана! — Гласът на мъжа изплющя като камшик и всички в помещението, с изключение на Роланд, се стреснаха.
— Аз съм капитан Роланд Кронингер от Армията на съвършенството. Полковник Джеймс Маклин е моят командващ офицер. Искаме бензина, маслото, храната и оръжията ви. Ако ни ги предадете до шест часа, ще се оттеглим и ще ви оставим на мира.
— Искаш да кажеш, че ще ни оставите да почиваме в мир, нали? — Спасителя се ухили и почти обърна лице към Роланд, докато жената пудреше челото му. — Армията на съвършенството. Мисля, че съм чувал за вас. Мислех, че сте в Колорадо.
— Преместихме се.
— Е, предполагам, че така правят армиите, нали? О, срещали сме „армии“ и преди — каза мъжът, като нарочно процеди думата с отвращение. — Някои от тях бяха облечени в малки униформи и имаха малки пистолетчета, но всички бяха смазани като хартиени кукли. Никоя армия не може да устои пред Спасителя, Роланд. Върни се и кажи това на своя „командващ офицер“. Кажи му, че ще изрека молитва за душите на двама ви.
Капитанът усети, че разговорът е към своя край, затова реши да използва нова тактика.
— На кого ще се помолиш? На бога на върха на Уоруик Маунтин ли?
Настъпи тишина. Двамата гримьори застинаха и погледнаха Роланд. Капитанът съвсем ясно чуваше дишането на Спасителя.
— Брат Гари се присъедини към нас — продължи спокойно Роланд. — Каза ни всичко — накъде сте тръгнали и защо. — Беше се постарал доста в черната каравана. Гари Кейтс беше повторил историята си за Бог, който живеел на върха на Уоруик Маунтин, Западна Вирджиния, и за черната кутия и сребърния ключ, които можели да решат дали земята да живее, или да умре. Дори шлифовъчният диск не го беше накарал да промени историята си. Верен на думата си Маклин, беше пощадил живота на брат Гари и брат Гари беше одран и увесен за глезените от един стълб пред пощата на Сътън.
Тишината стана непоносима. Най-накрая Спасителя отговори тихичко:
— Не познавам никакъв брат Гари.
— Но той те познава. Каза ни с колко войници разполагаш. Каза ни за двата танка. Вече видях единия от тях и предполагам, че другият е някъде отзад. Брат Гари е истински фонтан от информация! Той ни каза, че брат Тимъти ви води към Уоруик Маунтин, за да намерите Бог. — Роланд се усмихна и разкри развалените си зъби зад бинтовете. — Но Бог е много по-близо от Западна Вирджиния. Много по-близо. Той е там отвън и ще ви изпрати всички в ада след шест часа, ако не получим каквото желаем.
Спасителя седеше като вкаменен. Роланд забеляза, че потрепери. Лявото ъгълче на устата му подскочи, а лявото му око беше на път да изскочи от орбитата си, сякаш беше бутано от изригващ вулкан.
Мъжът избута двамата гримьори настрани и завъртя глава към Роланд… който видя двете страни на лицето му.
Лявата беше перфектна, подобрена с руж и загладена с пудра. Дясната беше истински кошмар от набръчкана тъкан, кожата беше белязана от ужасна рана, а окото беше бяло и мъртво като речен камък.
Живото око на Спасителя се стовари върху Роланд като Часа на Страшния съд. Мъжът стана, сграбчи стола и го хвърли настрани. Нахвърли се върху капитана — малките разпятия на врата му задрънкаха — и вдигна юмрук.
Роланд не помръдна.
Двамата мъже се спогледаха. Настъпи тежка и празна тишина, която предвещаваше сблъсъка на неудържима сила с неподвижен предмет.
— Спасителю? — обади се един глас. — Той е глупак и се опитва да те дразни.
Спасителя се поколеба. Окото му примига и Роланд почти можеше да чуе зъбните колела, които се въртяха в главата му, докато се опитваше да навърже нещата и отново да намери логика в тях.
От мрака вдясно се появи една фигура. Тя принадлежеше на висок и хилав мъж в края на двадесетте си години, със зализана назад черна коса и очила с телени рамки, зад които гледаха хлътнали кафяви очи. Един белег от изгаряне прорязваше зигзагообразно челото и задната част на главата му и по пътя му косата беше побеляла.
— Не го докосвай, Спасителю — настоя тихичко мъжът. — При тях е брат Кенет.