Капитанът отново заудря по вратата, отстъпи назад и нареди на часовия да я отвори на всяка цена, дори ако това означаваше да я взриви.
На стъпалата се появи друг човек, който спокойно ги изкачи и посочи към ключалката с ръка, в която държеше нож с тънко острие.
— Имате ли нещо против да опитам, капитане? — Въздухът свистеше през дупката, на мястото на която някога беше носът на Алвин Мангрим.
Роланд ненавиждаше човека, както и проклетото грозно джудже, което подскачаше нагоре-надолу на няколко крачки от тях, но си струваше да опита и затова отговори:
— Давай.
Мангрим пъхна ножа в ключалката и започна да го върти умело и прецизно напред-назад.
— Ако е пуснал резетата, това няма да помогне особено — каза той. — Но ще видим.
— Просто си свърши работата.
— Ножовете знаят името ми, капитане. Те ми говорят и ми казват какво да правя. Този ми говори точно сега. Казва ми: „Лекичко, Алвин, съвсем лекичко и си готов.“ — Мангрим нежно завъртя острието и последва щрак!, когато се справи с ключалката. — Видя ли?
Резетата не бяха дръпнати и вратата се отвори.
Роланд влезе в затъмнената каравана. Лори и Мангрим го следваха по петите.
— Трябва ни светлина! — провикна се капитанът и часовият, който беше излязъл за онази цигара, запали запалката си и му я подаде.
В предната стая беше истинска бъркотия. Масата с картите беше преобърната, столовете бяха направени на трески, а пушките бяха свалени от стената и използвани за строшаването на газените лампи и някои от мебелите. Роланд отиде в спалнята, която се намираше в подобно състояние. Полковник Маклин не беше там, но на светлината от запалката видя нещо върху напоената с пот възглавница, което приличаше на сиви керамични парчета. Капитанът взе едно от тях и го разгледа, но не можа да разбере какво е. По пръстите му полепна някакво вещество, което приличаше на бяло желе и той го хвърли настрани.
— Полковникът не е тук! — провикна се Лори от другия край на караваната.
— Все някъде трябва да е! — изкрещя в отговор Роланд и когато гласът му заглъхна, чу нещо.
Хлипане.
Идваше от килера в спалнята.
— Полковник? — Хленченето спря, но капитанът все още чуваше учестено и изплашено дишане.
Отиде до килера, сложи ръка на дръжката във формата на топка и започна да я върти.
— Махай се, проклет да си! — прогърмя един глас зад вратата.
Роланд застина. Този глас беше някаква кошмарна подигравка с гласа на Маклин. Сякаш в гърлото му бяха забити бръснарски ножчета.
— Трябва… да отворя вратата, полковник.
— Не… не… моля те, махни се! — Отново се разнесе онова гърлено сумтене и капитанът осъзна, че командващият му офицер плаче.
По гърба му полазиха тръпки. Ненавиждаше моментите, в които Краля беше слаб. Един крал не биваше да се държи така. Един крал никога не трябваше да показва слабост, никога! Завъртя докрай топката на вратата, отвори я и вдигна запалката, за да види какво се криеше вътре.
Видя и изпищя.
Продължи да пищи и заотстъпва, когато звярът в килера — звярът, който носеше униформата на полковник Маклин и дори изкуствената ръка с пироните — изпълзя навън и ухилен започна да се изправя.
Обвивката от образувания я нямаше по лицето и главата му. Докато Роланд отстъпваше назад, осъзна, че парчета от нея лежат на възглавницата.
Лицето на Маклин беше като обърнато наопаки. Кожата му беше бяла като кост, а носът се беше прибрал навътре. Вените, мускулите и хрущялите се виеха от външната страна на лицето му и потрепваха и подскачаха, когато отвори ужасната си челюст, за да се изсмее с писък, който приличаше на скърцащи върху черна дъска нокти. Зъбите му се бяха извили, а венците му бяха жълти и на петна. Вените на лицето му бяха дебели като червеи, които се сплитаха върху кокалестите му бузи и под орбитите на изумените му и ококорени леденосини очи, и продължаваха през челото към гъстата му, наново израснала посивяла коса. Лицето на полковника изглеждаше така, сякаш целият външен слой беше обелен или изгнил и беше останал само един жив череп.
Маклин се смееше. Отвратителните открити мускули на челюстта му подскачаха и потреперваха. Вените се сгърчиха, когато кръвта заструи по-бързо през тях. Докато се смееше, очите му заплуваха в сълзи и той започна да удря ръката с пироните в стената — отново и отново — и да пробива евтината облицовка с върховете им.
Лори и Мангрим също влязоха в стаята. Лейтенантът спря на място, когато видя чудовището в дрехите на полковник Маклин и посегна към револвера си, но Роланд го сграбчи за китката.