Мангрим само се усмихна.
— Отлично, мой човек!
72
Сестрата сънуваше слънцето. То гореше приятно в зашеметяващо синьо небе и отново можеше да види сянката си. Най-приятната топлина на слънцето галеше лицето ѝ, като се наместваше в извивките и бръчките ѝ и си проправяше път през кожата към костите ѝ. „О, Господи! — помисли си тя. — Колко е приятно вече да не ми е студено, да виждам синьо небе и собствената ми сянка да гледа към мен!“ Този летен ден обещаваше да е много горещ и на лицето на Сестрата вече беше избила пот, но нямаше нищо против. Да види едно различно небе, което не беше постоянно намръщено и мрачно, беше един от най-щастливите моменти в живота ѝ и ако трябваше да умре, то молеше Бог поне да умре на слънце.
Тя протегна ръце към топлината и изрева от радост, защото дългата ужасна зима най-накрая беше свършила.
На Пол Торсън, който седеше в стол до леглото на Сестрата, му се стори, че я чу да казва нещо — вероятно бълнуваше насън. Той се наведе напред и се заслуша, но тя мълчеше. Въздухът около нея беше като нажежен, въпреки че вятърът виеше отвън пред бараката и температурата беше паднала под минус петнадесет градуса, след като се стъмни. Тази сутрин Сестрата каза на Пол, че се чувства отпаднала, но въпреки това остана на крака цял ден, докато треската най-накрая не я повали. Тя припадна на верандата и оттогава спеше вече шест часа, като от време на време идваше в съзнание и отново заспиваше.
Дори в съня си клошарката стискаше в ръце кожената ученическа чанта, в която се намираше стъкленият пръстен. Дори Джош не успя да ѝ я вземе. Пол знаеше, че е извървяла много дълъг път с този предмет, беше го пазила и бранила прекалено дълго време и още не беше готова да се раздели с него.
Пол беше предположил, че намирането на Суон ще сложи край на сънеброденето, но на сутринта видя Сестрата да наднича в дълбините на стъклото, точно както беше правила, преди да дойдат в Мерис Рест. Видя как светлините се отразиха в очите ѝ и знаеше какво означава този поглед: пръстенът отново я беше отвел надалеч и тя сънебродеше някъде отвъд владенията на сетивата и въображението му. След това, когато Сестрата се върна — всичко приключи за около петнадесет-двадесет секунди — тя само поклати глава и не пожела да говори по темата. Беше прибрала стъкления пръстен в кожената чанта и повече не погледна в него. Но Пол разбра, че спътницата му е разтревожена — явно този път сънеброденето я беше отвело по мрачен път.
— Как е тя?
Суон беше застанала зад него, без да я усети, и кой знае откога стоеше там.
— Все така — отговори той. — Гореща е като пожар.
Момичето се приближи до леглото. Вече познаваше добре симптомите. През двата дни, които минаха, откакто Слай Муди беше донесъл своя дар от ябълки, тя и Джош станаха свидетели как още осем души с Маската на Йов изпаднаха в трескав и подобен на кома сън. Когато образуванията се напукаха и паднаха от лицата на седмина от тях, кожите им бяха чисти, а лицата им възвърнаха предишния си вид или бяха станали дори по-красиви. Осмият обаче беше различен.
Той беше мъж на име Делорън, който живееше сам в малка колиба в източния край на Мерис Рест. Джош и Суон бяха повикани от съсед, намерил мъжа в безсъзнание и с треска да лежи на мръсния под в колибата си. Гигантът го беше взел на ръце, за да го отнесе до матрака му… и тежестта му беше разместила една дъска. Джош беше коленичил, за да я намести, и тогава беше усетил вонята на разложение. Долу в мрака видя нещо влажно и лъскаво. Бръкна в дупката и извади от нея отрязана човешка ръка, чиито пръсти бяха изгризани.
В този миг лицето на Делорън се беше пропукала и отдолу се появи нещо черно и влечугоподобно. Мъжът се беше изправил и беше изпищял. След като разбра, че скритите му хранителни запаси са открити, беше запълзял по пода и се беше опитал да захапе Джош с малките си остри зъби. Суон беше отместила поглед, преди цялата Маска на Йов да падне от лицето на Делорън, но гигантът го сграбчи за врата и го изхвърли с главата напред през вратата. За последно го видяха, когато избяга в гората, стиснал лицето си в ръце.
Нямаше как да разберат колко тела бяха разкъсани и скрити под дъските на колибата, или кои бяха хората.
Шокираният съсед на Делорън каза, че винаги е бил тих и любезен мъж, който не би наранил и муха. По предложение на Суон Джош запали колибата и я изгори до основи. След като се върна в бараката на Глори, гигантът прекара около час в търкане на ръцете си, докато не махна слузта от Делорън от кожата си.