Суон докосна Маската на Йов, която покриваше долната част на лицето на Сестрата и черепа ѝ. Тя също беше гореща.
— Как мислиш, че изглежда отдолу? — обърна се момичето към Пол.
— А?
— Истинското ѝ лице е на път да се покаже — каза момичето и тъмносините ѝ очи, украсени с проблясъците на много цветове, срещнаха неговите. — Това се намира под Маската на Йов. Лицето на човешката душа.
Пол почеса брадата си. Нямаше представа за какво говори Суон, но когато говореше, я слушаше, както правеха всички останали. Гласът ѝ беше нежен, но в него се съдържаха сила и мъдрост, които бяха много по-стари от годините ѝ. Вчера работи на нивата с някои от хората, като помагаше да се копаят дупки и гледаше как момичето сади ябълковите сърцевини, които събра след големия ябълков фестивал. Тя подробно им обясни колко дълбоки трябва да бъдат дупките и на какво разстояние една от друга. След това, докато Джош вървеше след нея с пълна с ябълкови сърцевини ръчна количка, вземаше шепи пръст, плюеше в тях и натриваше пръстта върху всяка сърцевина, преди да я сложи в земята и да я зарови. Най-шантавото в цялата работа беше, че самото присъствие на Суон караше Пол да иска да работи, макар че копаенето на дупки в замръзналата земя не беше представата му за един хубав ден. Тя го караше да иска да копае всяка дупка възможно най-прецизно и всяка нейна похвална дума го зареждаше с енергия, подобно на зарядно за изтощена батерия. Пол поглеждаше другите и виждаше, че Суон въздейства по същия начин и на тях. Той вярваше, че тя може да накара от всяка пълна със семки ябълкова сърцевина, която заравяше в земята, да порасне дърво и с гордост копаеше дупки за нея, докато тромпета на Гидиън не засвири джаз от Ню Орлиънс. Пол вярваше в Суон и щом тя казваше, че истинското лице на Сестрата ще се появи на бял свят, значи наистина беше така.
— Как мислиш, че изглежда отдолу? — попита го отново момичето.
— Не знам — отвърна най-накрая той. — Никога не съм срещал някого с подобен кураж като нейния. Тя е една адски корава жена. Истинска дама.
— Да, такава е. — Суон погледна възлестата повърхност на Маската на Йов. „Скоро — помисли си тя. — Много скоро.“ — Тя ще се оправи. Искаш ли да си починеш малко?
— Не, ще остана при нея. Ако ми се доспи, ще легна на пода. Останалите заспаха ли?
— Да. Стана късно.
— Сигурно. Лягай си и ти.
— Ще го направя. Но искам да я видя, когато се случи.
— Ще те повикам — обеща ѝ Пол. Стори му се, че Сестрата отново каза нещо и се наведе напред. Главата ѝ бавно се размърда, но не издаде никакви други звуци и пак застина. Пол вдигна поглед, но Суон вече я нямаше.
Момичето беше прекалено изнервено, за да спи. Отново се чувстваше като дете в нощта преди Коледа. Мина през предната стая, в която останалите бяха заспали на пода около печката, и отвори вратата. Студеният вятър влезе вътре и разгоря жаравата. Излезе бързо навън, придърпа палтото си и затвори вратата след себе си.
— Малко е късно да си будна — каза Ана Макклей. Тя седеше на стъпалата на верандата до мъж на име Половски, бивш стоманолеяр от Питсбърг. Двамата бяха въоръжени с пушки и облечени в дебели палта, шапки и ръкавици. Призори друга двойка часови щяха да поемат за няколко часа. Бараката се охраняваше денонощно. — Как е Сестрата?
— Няма промяна. — Суон погледна кладата, която гореше в средата на пътя. Вятърът я раздухваше и към небето политаха колела от червени искри. Двадесетина души спяха около нея и още няколко бяха насядали и се взираха в пламъците или си говореха, за да си убиват времето. Докато не научеха къде се криеше мъжът с аленото око, Сестрата настоя домът на Глори да се охранява през цялото време и Джош и останалите веднага се съгласиха. Също така доброволци пазеха около кладите нивата с царевицата и новото място, където бяха засети ябълковите сърцевини.
Суон беше разказала на Джош и Сестрата за срещата си с мъжа с аленото око в тълпата онзи ден и смяташе, че може би — поне малко — разбира защо предизвиква подобни страдания в човешките същества. Също така знаеше, че онзи почти взе ябълката, но в последния момент безумната му ярост и гордост бяха спечелили. Момичето видя, че той я мрази, но мразеше и себе си, защото искаше да направи крачка отвъд своята същност. Страхуваше се от нея и докато го гледаше как се отдалечава, разбра, че опрощението осакатяваше злото, изсмукваше отровата от него, както се изстисква цирей. Не знаеше какво щеше да се случи, ако мъжът с аленото око беше взел ябълката, но бездруго моментът отмина. Въпреки това не се страхуваше от него както преди и от онзи ден вече не гледаше постоянно през рамо, за да види кой върви зад нея.