Суон отиде в ъгъла на верандата, където Муле беше завързан за една от колоните. Конят беше завит с няколко одеяла, за да му е топло и в едно менче му беше налята прясна вода за пиене. Намирането на храна за него беше истински проблем, но момичето му беше запазило няколко ябълкови сърцевини, с които да го храни, а също така му даваха корени и слама, която беше натъпкана в матрака на господин Половски. Мъжът обичаше коне и беше предложил да помага в храненето и поенето на животното. Муле принципно не обичаше непознати, но като че ли приемаше господин Половски с минимално раздразнение.
Главата на коня беше увиснала, но ноздрите му потрепериха, когато усети миризмата на Суон, и веднага вдигна поглед. Тя го погали между очите, а след това и по меката кадифена кожа на устата. Муле захапа пръстите ѝ с безочлива наслада.
Суон внезапно погледна към кладата и го видя да стои там. Силуетът му се очертаваше на пламъците и искрите. Не можеше да види лицето му, но усещаше, че се взира в нея. По кожата ѝ под палтото от кръпки полазиха тръпки и тя бързо отмести поглед и се съсредоточи върху галенето на Муле. Но погледът ѝ отново се насочи към Робин, който се беше приближил на няколко метра от верандата. Сърцето ѝ биеше като барабан и отново погледна настрани. С периферното си зрение видя, че се приближава до нея, след което спря и се престори, че побутва с върха на ботуша си нещо на земята.
„Време е да се връщам вътре — каза си Суон. — Ще проверя как е Сестрата.“
Но краката ѝ не искаха да помръднат. Робин се приближи още повече, но спря и се загледа в нещо от другата страна на огъня, сякаш то му беше привлякло вниманието. Той прибра ръце в джобовете на палтото си. Като че ли се опитваше да реши дали да се върне при топлината на кладата, или не. Суон не знаеше дали иска младежът да се приближи, или да се махне, и се изнерви като скакалец върху гореща скала.
Робин направи още една крачка към нея. Очевидно беше взел решение.
Нервите на Суон не издържаха и тя се обърна, за да се прибере в бараката.
Муле сложи край на проблема, като избра точно в този момент да захапе игриво пръстите на момичето и да не я пусне няколко секунди, които бяха достатъчни на младежа да отиде при нея.
— Мисля, че конят ги е гладен — каза той.
Суон освободи пръстите си. Имаше намерение да се обърне и да влезе вътре. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че вероятно Робин го чуваше като далечна гръмотевица на хоризонта.
— Не си отивай. — Гласът на младежа беше изключително нежен. — Моля те.
Суон спря. В нейните очи той не приличаше на всички онези филмови звезди в списанията, които майка ѝ четеше, защото нямаше нищо холивудски красиво и запомнящо се в него. Не беше като онези сладникави тийнейджъри от сапунените опери, които Дарлийн Прескот гледаше. Лицето му, въпреки грубите черти по него, беше младежко, но очите му бяха старчески. Те бяха с цвят на пепел, но бързо можеха да станат огнени. Тя срещна погледа му и видя, че маската му на корав тип е свалена. Очите му бяха омекнали — може би дори бяха нежни — докато я гледаше.
— Хей! — каза Ана Макклей. — Върви си гледай работата. Суон няма време за теб.
Маската му на корав тип се появи отново.
— Кой те назначи за неин пазител?
— Не съм пазител, умнико. Защитник съм. А сега, защо не се направиш на добро момче и не се разкараш…
— Не — прекъсна я Суон. — Нямам нужда от пазител или защитник. Благодаря ти, че се тревожиш за мен, Ана, но мога сама да се грижа за себе си.
— О. Съжалявам. Просто си помислих, че този ти досажда отново.
— Не ми досажда. Всичко е наред. Наистина.
— Сигурна ли си? Виждала съм такива като него, обикновено гледат да откраднат нещо.
— Сигурна съм — отвърна Суон. Ана изгледа предупредително Робин и отново подхвана разговора си с господин Половски.
— Добре я подреди — каза младежът и ѝ се усмихна благодарно. — Време беше някой да ѝ срита задника.
— Не, не е. Може да не харесваш Ана, а и тя определено не те харесва, но тази жена прави онова, което смята, че е добро за мен, и аз оценявам това. Ако наистина ми досаждаше, щях да я накарам да те срита.
Усмивката се изпари от лицето на Робин.
— Значи смяташ, че си по-добра от всички останали?
— Не, не исках да прозвучи така. — Суон се изчерви и изнерви, и езикът ѝ се оплете в мислите и думите ѝ. — Просто исках да кажа… Ана е права, че трябва да се внимава.