Маклин помълча известно време, през което гледаше злобно Роланд.
— Оберлихтите на покрива — повтори той. — Оберлихтите на покрива. Ама те са на покрива. Как ще стигнем до шибания покрив? Ще полетим ли?
Спорът им беше нарушен от смях. Алвин Мангрим се беше облегнал на смачкания капак на червения кадилак. От разбития му радиатор излизаше пара. Металът беше целият в дупки от куршуми, а от визьора на оръдейната кула се стичаше кръв. Мангрим се ухили. Челото му беше порязано от метални стружки.
— Искате да се качите на покрива ли, полковник? Мога да ви отведа там.
— Как?
Мангрим вдигна ръце и размърда пръсти.
— Някога бях дърводелец — каза той. — Исус е бил дърводелец. Исус също така е знаел много за ножовете. Затова са го разпнали. Когато бях дърводелец, правех кучешки къщички. Само че не бяха обикновени кучешки къщички… о, не! Бяха същински замъци, в които са живели рицарите. Разбирате ли, едно време четях книги за замъци и подобни лайна, защото исках тези кучешки къщички да са наистина специални. В някои от тези книги пишеше интересни неща.
— Какви? — попита нетърпеливо Роланд.
— О… например как да стигнем до някой покрив. — Мангрим отново се обърна към полковник Маклин. — Намерете ми няколко телефонни стълба, бодлива тел и здрав дървен материал и ми позволете да разглобя няколко от тези разбити коли. Ще ви заведа на онзи покрив.
— Какво планираш да направиш?
— Няма да го правя, ще го създам — поправи го Мангрим. — Само че ще ми отнеме известно време. И ще ми трябва помощ… колкото хора можете да ми осигурите. Ако успея да намеря правилните части, мога да го направя за три-четири дни.
— Попитах те какво планираш да правиш.
Мангрим сви рамене и прибра ръце в джобовете си.
— Защо не отидем в караваната ви и ще ви го нарисувам. Може да има шпиони наоколо.
Маклин огледа крепостта на Спасителя. Видя как мародерите застреляха някои от ранените войници на АНС, след което ги обраха. Едва не изкрещя от яд.
— Не е свършило — каза той. — И няма да свърши, докато аз не кажа. — Слезе от бронираната кола и се обърна към Алвин Мангрим: — Покажи ми какво смяташ да направиш.
74
— Да — каза Джош. — Мисля, че можем да я построим отново. — Усети, че ръката на Глори е стиснала неговата. Шивачката облегна глава на рамото му.
Той я прегърна. Двамата стояха пред изгорелите останки на църквата.
— Можем да го направим — каза Джош. — Разбира се, че можем. Имам предвид… че няма да е утре или следващата седмица… но можем да го направим. Вероятно няма да изглежда както преди, може би ще е по-зле… но може и да е по-добре. — Той я стисна нежно. — Нали?
Глори кимна.
— Да — отвърна тя, без да го погледне. Гласът ѝ беше сподавен от емоции. Най-накрая вдигна мокрото си от сълзите лице, а ръката ѝ посегна към повърхността на Маската на Йов, за да я опипа с пръсти. — Ти си… красив мъж, Джош — каза му нежно шивачката. — Дори сега. Дори с това. Дори никога да не се пропука, пак ще си най-красивият мъж, когото познавам.
— О, не съм чак толкова готин. Никога не съм бил. Трябваше да ме видиш, докато бях кечист. Знаеш ли какъв ми беше сценичният прякор? Черния Франкенщайн. Вече наистина приличам на такъв, нали?
— Не. И не мисля, че някога си приличал. — Пръстите на Глори проследиха твърдите образувания, след което свали ръка. — Обичам те, Джош — каза тя и гласът ѝ потрепери, но медните ѝ очи бяха сериозни и искрени.
Гигантът щеше да ѝ отговори, но се сети за Роуз и момчетата. Мина много време. Много, много време. Дали се скитаха някъде и търсеха храна и подслон, или бяха призраци, които живееха единствено в спомените му? Истинско мъчение беше да не знае дали са живи, или мъртви и като погледна лицето на Глори, осъзна, че може би никога нямаше да разбере. Дали беше безсърдечно и нелоялно от негова страна да се откаже от надеждата, че Роуз и синовете му може да са живи… или просто беше реалист? За едно обаче беше напълно сигурен: искаше да остане в земята на живите, вместо да броди из владенията на мъртвите.
Прегърна Глори и я притисна силно до тялото си. Усещаше острите ѝ кости върху палтото си и закопня за деня, в който щяха да приберат реколтата.
Също така копнееше да може да вижда през двете си очи и да може да диша нормално отново. Надяваше се неговата Маска на Йов да се пропука съвсем скоро, както беше сторила тази на Сестрата миналата вечер, но също така се страхуваше. Постоянно се чудеше как ще изглежда отдолу. Ами ако получеше лицето на някой, когото не познаваше? Засега се чувстваше добре и нямаше дори следа от треска. Това беше единственият момент в живота му, в който искаше да легне на легло.