Гласът се промени и се превърна в някакъв напевен диалект, който Джош не можеше да разбере, след което отново заговори на английски с акцент от Средния Запад.
— Кучката… кучката… тя ще умре… но не от моята ръка… о, не… не от моята ръка…
Гигантът се опита бавно да обърне главата си. По гръбнака му се разля болка, но вратът му все още работеше. Той постепенно обърна главата си към беснеещото създание, което беше клекнало в пръстта в другия край на леговището.
Мъжът с аленото око се взираше в дясната си ръка, на пръстите на която пропукваха слаби сини пламъци. Лицето му беше хванато в капана на няколко маски. Светлоруса коса се смесваше с катраненочерна, едното му око беше синьо, а другото кафяво, едната му скула беше изпъкнала, а другата хлътнала.
— Но не от моята ръка — каза той. — Ще ги накарам те да го направят. — Брадичката му се удължи и от нея поникна черна четина, която се превърна в червена брада само за няколко секунди и също толкова бързо изчезна в гърчещата се тъкан на лицето му. — Ще намеря начин да ги накарам да го направят.
Ръката му потрепери, започна да се свива в юмрук и малките сини пламъци изгаснаха.
Джош стисна зъби и запълзя към сивата светлина в края на дупката. Пълзеше бавно и мъчително, сантиметър по сантиметър. Застина, когато отново чу гласа на мъжа, който припяваше шепнешком:
— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата… Събрали сме се около черницата, съвсем рано…“ — Песничката преля в неразбираемо бълнуване.
Гигантът продължи да пълзи напред. Доближаваше се до дупката. Беше все по-близо и по-близо.
— Бягай — каза с тънък и изморен глас мъжът с аленото око. Сърцето на Джош заби силно, защото знаеше, че чудовището говори на него. — Давай. Бягай. Кажи ѝ, че ще накарам човешка ръка да го направи. Кажи ѝ… кажи ѝ…
Гигантът запълзя нагоре към светлината.
— Кажи ѝ… че винаги съм вървял сам.
Джош успя да излезе от дупката и бързо изкара и краката си от нея. Ребрата направо го убиваха, но не спираше да се бори да остане в съзнание, защото знаеше, че ако не се махне оттук, ще се превърне в мъртво месо.
Продължи да пълзи покрай бягащите около него плъхове. Хапещият студ проникваше чак до костите му. Очакваше всеки момент да усети ръцете на мъжа с аленото око около глезените си, но това не се случи. Той осъзна, че животът му е бил пощаден… защото онзи беше отслабен, изтощен или просто искаше да предаде съобщението му на Суон.
Кажи ѝ, че ще накарам човешка ръка да го направи.
Джош се опита да се изправи, но отново падна по лице. Мина цяла минута, а може би и повече, докато намери сили да застане на колене. Най-накрая успя да се изправи, но приличаше на залитащ и немощен старец.
Продължи да се олюлява по алеята, докато не излезе на пътя и оттам се насочи към кладата, която гореше пред бараката на Глори. Преди да успее да стигне до нея, силата му го напусна. Той падна като секвоя на земята и въобще не видя Робин и господин Половски, които бягаха към него.
Тринадесет
Генерал на армията
75
Роланд Кронингер вдигна бинокъла до очилата си. Снегът танцуваше на фона на ледения въздух и вече беше покрил повечето трупове и останки от автомобили. Около входа на търговския център горяха огньове. Войниците на Братството също бяха на пост.
От облаците се разнесе тихият грохот на гръмотевица и една синя светкавица проряза снега. Роланд огледа паркинга и бинокълът му разкри една замръзнала ръка, която се протягаше от пряспа сняг, купчина тела, замръзнали заедно в смъртта, и сивото лице на младо момче, което се взираше в мрака.
„Пуста земя — помисли си той. — Да. Пуста земя.“
Роланд свали бинокъла и се облегна на бронираната кола, която го пазеше от снайперисти. Вятърът му донесе тътена на работещи чукове. Пуста земя. Това беше молитвата на Бог за сетния час. Опитваше се да си спомни къде я беше чувал преди, само че едно време не беше молитва и не сър Роланд я беше чул. Това беше спомен в съзнанието на детето Роланд, но не беше молитва. Не, не беше молитва. Беше поема.
Тази сутрин се събуди на голия матрак в черната си каравана и се сети за госпожица Една Мерит. Тя беше една от онези учителки стари моми, които бяха родени шестдесетгодишни. Преподаваше им по английска литература във Флагстаф. Роланд седна на матрака си и я видя да стои до трошачката на ръце с отворен екземпляр на „Оксфордски алманах с английски поеми“.