Роланд беше наясно, че полковникът все още му се сърди заради спора им. Сега беше моментът да стоплят отношенията си, защото обичаше Краля… и също така, защото не искаше Алвин Мангрим да стане любимец на Краля, а той да бъде изхвърлен на студа.
— Аз… дойдох да се извиня — каза капитанът. — Не биваше да казвам онези неща.
— Можехме да ги смажем! — изкрещя Маклин с изпълнен с мъст глас. — Нуждаехме се само от още едно нападение! Можехме да ги смажем още тогава!
Роланд заби виновно поглед в пода, макар чудесно да знаеше, че още една фронтална атака щеше да доведе до смъртта на още войници на АНС.
— Да, сър.
— Ако някой друг ми беше говорил по този начин, щях да го застрелям на място! Ти сгреши, капитане! Погледни проклетите числа! — Полковникът бутна листовете към Роланд и те полетяха от бюрото. — Виж колко бензин ни е останал! Виж инвентаризацията на мунициите! Искаш ли да ти покажа с какво количество храна разполагаме? Седим си тук и гладуваме, а можехме да вземем запасите на Братството преди три дни! Ако бяхме нападнали тогава! — Маклин удари облечената си в черна ръкавица ръка в бюрото и газената лампа подскочи. — Всичко това е по твоя вина, капитане! Не по моя! Аз исках да нападнем! Имах вяра в Армията на съвършенството! Хайде! Махай се!
Роланд не помръдна.
— Дадох ти заповед, капитане!
— Имам молба — отвърна тихичко младият мъж.
— Не си в положение, в което да отправяш молби!
— Искам да ви помоля — продължи упорито Роланд — да ми позволите да водя първата нападателна единица, когато пробием.
— Капитан Кар ще я води.
— Знам, че му дадохте разрешение, но ви моля да си промените решението. Искам аз да водя първата нападателна единица.
— Чест е да водиш нападателна единица. Не мисля, че заслужаваш такава, нали? — Маклин млъкна и се отпусна на стола си. — Никога досега не си молил да водиш нападателна единица. Защо сега?
— Защото искам да открия някого и да го заловя жив.
— За кого става въпрос?
— Човекът, който се нарича брат Тимъти — отвърна Роланд. — Искам го жив.
— Не вземаме пленници. Всички трябва да умрат. До крак.
— Черната кутия и сребърният ключ — каза капитанът.
— Какво?
— Бог показал на брат Тимъти черната кутия и сребърния ключ и му казал как ще свърши светът. Искам да науча повече за видяното от брат Тимъти на върха на планината.
— Да не си изгуби ума? Или ти промиха мозъка, когато отиде там?
— Съгласен съм, че брат Тимъти вероятно е луд — отвърна Роланд, който запази спокойствие. — Но ако не е… то тогава кой се нарича Бог? И какво представляват черната кутия и сребърният ключ?
— Те не съществуват.
— Вероятно не. Може би дори няма място на име Уоруик Маунтин. Но ако съществува… брат Тимъти може би е единственият, който знае как да го намери. Смятам, че залавянето му жив си струва усилията.
— Защо? Да не би да искаш Армията на съвършенството също да тръгне да търси Бог?
— Не, но искам да водя първата нападателна единица и да заловя брат Тимъти жив. — Роланд беше наясно, че думите му звучаха като заповед, но не му пукаше. Той се втренчи в Краля.
Настъпи мълчание. Маклин сви лявата си ръка в юмрук и бавно я отпусна.
— Ще си помисля.
— Трябва да разбера веднага.
Полковникът се наведе напред. Устата му беше изкривена в тънка и ужасна усмивка.
— Не ме притискай, Роланд. Няма да търпя да ме притискат. Дори да става въпрос за теб.
— Брат Тимъти — каза капитанът — трябва да бъде заловен жив. Можем да избием всички останали. Но не и него. Искам да е способен да отговаря на въпроси и искам да науча повече за черната кутия и сребърния ключ.
Маклин се превърна в черен циклон, който постепенно се разгръщаше. Но преди да успее да отговори, някой почука на вратата на караваната му.
— Какво има? — провикна се той.
Вратата се отвори и вътре влезе сержант Бенинг. Той веднага усети напрежението.
— Хм… нося ви съобщение от ефрейтор Мангрим, сър.
— Слушам.
— Каза, че е готов. Желае да ви повика.
— Ще дойда след пет минути.
— Да, сър. — Бенинг се обърна да си върви.
— Сержант? — спря го Роланд. — Кажи му, че двамата ще дойдем след пет минути.
— Хм… да, сър. — Бенинг хвърли бърз поглед на полковника и побърза да излезе.
Маклин се изпълни със студена ярост.
— Вървиш близо до ръба, Роланд. Вървиш направо по самия ръб.
— Да, така е. Но ти няма да направиш нищо. Не можеш. Аз ти помогнах да създадеш всичко това. Аз ти помогнах да стигнеш дотук. Ако не ти бях ампутирал ръката в Земен дом, вече щеше да си пепел. Ако не ти бях казал да използваш наркотиците за търговия, все още щяхме да сме боклукчии. И ако не бях екзекутирал Фреди Кемпка, нямаше да има никаква Армия на съвършенството. Ти искаш съвета ми и правиш каквото ти кажа. Винаги е било така. Войниците ти се кланят… но ти се кланяш на мен. — Бинтовете се опънаха от усмивката на Роланд. Той видя искрица несигурност — не, беше по-скоро слабост — в очите на Краля. И осъзна истината. — Бригадите функционират благодарение на мен. Аз намирах селища, които да нападаме. Не можеш да намериш дори запаси, без да изпаднеш в емоционален шок.