— Ах, ти… малко копеле — съумя да отвърна Маклин. — Трябва… да наредя… да те разстрелят…
— Няма да го направиш. Постоянно повтаряш, че съм дясната ти ръка. И аз повярвах в това. Но никога не е било така, нали? Ти си моята дясна ръка. Аз съм истинският Крал, който само ти позволяваше да му носиш короната.
— Махай се… махай се… махай се… — Маклин се почувства слаб и се хвана за ръба на бюрото за опора. — Нямам нужда от теб! Никога не съм имал!
— Винаги си имал. Имаш и сега.
— Не… не… нямам… нямам. — Полковникът поклати глава и отмести поглед от Роланд, но продължаваше да вижда очите му, които проникваха в душата му с хирургическа прецизност. Спомняше си очите на онова кльощаво хлапе, което видя за първи път по време на инструктажа на новодошлите в Управлението на Земен дом. Тогава забеляза нещо от себе си в тях — решителност, воля и над всичко — лукавство.
— Ще продължавам да бъда Кралския рицар — заяви Роланд. — Играта ми харесва. Но от сега нататък повече няма да се преструваме, че ти определяш правилата.
Маклин неочаквано вдигна дясната си ръка с намерението да забие пироните ѝ в лицето на капитана. Той обаче не помръдна, не потрепна дори. Скелетоподобното лице на полковника беше изкривено от ярост и целият се тресеше, но не нанесе удара. Въздъхна звучно като спукан балон и като че ли цялата стая се завъртя около него. В главата си чу кухия и многозначителен смях на Войника сянка.
Смехът продължи много дълго време. И когато свърши, Маклин отпусна ръка.
Той заби поглед в пода, но в съзнанието си виждаше черна яма, в която оцеляваха само най-силните.
— Трябва да отидем да видим машината на Мангрим — предложи Роланд с много по-мек и мил глас. С гласа на момче. — Ще те повозя в джипа си. Става ли?
Полковникът не отговори, но когато капитанът се обърна и тръгна към вратата, той го последва като куче — новия си господар.
76
Фаровете бяха загасени и три редици от превозни средства на Армията на съвършенството тръгнаха бавно през паркинга, докато виещите ветрове превръщаха сипещия се сняг в ослепителна мрежа. Видимостта беше намалена до около три метра във всички посоки, но вихрушката беше дала шанс на АНС да разчисти някои от останките с два от трите булдозера, с които разполагаше. Бяха изринали замръзналите трупове и смачкания метал в големи купчини от двете страни на мястото, което пехотинците на Армията на съвършенството вече наричаха „Долината на смъртта“.
Роланд беше в средата на първата редица със собствения си джип. Шофьор му беше сержант Маккоуън. Под палтото си носеше раменен кобур с .38-калибров револвер, а до себе си държеше автомат М-16. На пода, зад десния си ботуш, беше оставил сигнален пистолет и две ракети.
Знаеше, че денят ще е прекрасен.
Войниците се возеха на капаците, в багажниците и върху броните на превозните средства, като добавяха допълнителна тежест, спомагаща за по-добро сцепление. Предните единици бяха следвани от хиляда и двеста войници на АНС. Капитан Кар ръководеше левия фланг, а от другата страна на джипа на Роланд капитан Уилсън командваше дясната. Двамата, заедно с другите офицери, участващи в Операция Разпване, бяха прегледали плановете с Роланд на няколко пъти и Роланд им беше казал точно какво очаква. Не биваше да има никакво колебание, когато дадеше сигналите, и маневрите трябваше да се направят точно както бяха нарисувани. Не трябваше да отстъпват, беше им казал той. Първият, който извикаше „Отстъпление“, щеше да бъде разстрелян на място. Докато заповедите бяха раздавани и планът се обсъждаше отново и отново, полковник Маклин си седеше мълчаливо зад бюрото.
„О, да! — помисли си Роланд, опиянен от вълнение и страх. — Денят ще е прекрасен!“
Превозните средства продължаваха да напредват, метър по метър, като ревът на двигателите им беше потискан от воя на вятъра.