Той продължи да дърпа спусъка, докато Роланд не му отне оръжието. Мъжът зарида и падна на колене.
Подът се разтресе, когато покривът на атриума, отслабен от пламъците, от седемте години неподдържаност и тоновете вода от разтопен сняг, се срути върху горящите трупове. По-голямата част от стрелбата секна. Битката почти свърши и Роланд беше спечелил своята награда.
77
Един следобед, докато снегът се сипеше над Мерис Рест, в града от север влезе един малък камион с увиснало окачване. Давещият му се двигател мигновено стана център на внимание. Почти всеки ден прииждаха нови хора — някои в очукани стари коли и пикапи, други в каруци, дърпани от коне, а повечето пеша. Всички носеха вещите си в кашони и куфари. Новодошлите вече не представляваха чак толкова интересна гледка, както доскоро.
От двете страни на малкия камион пишеше с червени букви „ВЕХТОШАРЯ“. Името на шофьора беше Вълчевич и двамата със съпругата му, двамата им синове и дъщеря им следваха потока на новото общество на скиталците — установяваха се в някое селище толкова дълго, колкото да си намерят храна и вода и да си починат, след което осъзнаваха, че трябва да има някое по-добро място, на което да отидат. Вълчевич беше бивш шофьор на автобус от Милуоки, който беше болен от грип в деня, в който градът му беше унищожен, и дали това беше късмет, или нещастие, все още не беше преценил.
През изминалите две седмици слушаше слухове от хора, които срещаше по пътя си: напред се намирал град на име Мерис Рест и в този град разполагали с прясна изворна вода, сладка като Фонтана на младостта. Имали царевична нива, а от небето валяли ябълки. Издавали вестник и строели църква.
В този град — твърдяха слуховете — живеело момиче на име Суон, което притежавало силата на живота.
Вълчевич и семейството му имаха черни коси, тъмни очи и маслинов цвят на кожата, наследени от поколения циганска кръв. Съпругата му беше изключително привлекателна, с правилни черти на гордото си лице, дълга черна коса със сиви кичури и тъмнокафяви очи, които направо грееха. Преди по-малко от седмица обвивката от образувания, която покриваше главата ѝ, се беше пропукала и Вълчевич беше оставил една газена лампа да гори пред икона на Дева Мария в една заснежена гора.
Вълчевич навлезе с малкия си камион в града и наистина видя извор, точно в средата на пътя. Малко след него гореше клада, а по-надолу хората реконструираха някаква дървена сграда, която вероятно беше споменатата църква. Вълчевич разбра, че това е мястото и направи онова, което той и семейството му правеха във всяко селище, през което минаваха: спря камиона си на пътя, а двете му момчета отвориха багажника и започнаха да вадят кашоните със стоки за продажба и размяна, сред които бяха много от изобретенията на баща им. Съпругата и дъщерята на Вълчевич разположиха масите, на които да изложат стоките си, а в същото време самият Вълчевич вече беше допрял един стар мегафон до устните си и нареждаше търговската си реклама:
— Заповядайте, приятели, не се срамувайте! Веднага елате и вижте какво ви е донесъл Вехтошаря! Имаме полезни уреди, инструменти и джаджи от цялата страна! Можем да ви предложим играчки за дечицата, антики от една отминала епоха и собствените ми изобретения, специално създадени да служат и да забавляват в тези модерни времена… а Бог ми е свидетел, че всички се нуждаем от малко помощ и забавление, нали? Така че елате, хайде, елате сами или елате всички!
Хората започнаха да се събират около масите и да обсъждат нещата, които Вехтошаря беше донесъл: пищни женски дрехи, украсени с пайети парти рокли, цветни бански костюми, обувки на високи токчета, мъжки мокасини, официални обувки, маратонки, цели кутии с мъжки летни ризи с къси ръкави, повечето от които все още бяха с етикетите, отварачки за консерви, тигани, тостери, блендери, часовници, транзисторни радиа, телевизори, лампи, градински маркучи, столове, чадъри, хранилки за птички, йо-йота, обръчи за въртене, игри като „Монополи“ и „Риск“, плюшени мечета, малки колички и камиончета, кукли и модели на самолети. Собствените изобретения на Вълчевич включваха самобръсначка, която се задвижваше с механизъм от ластици, очила с чистачки на стъклата, които отново се задвижваха от ластици, и малка прахосмукачка, управлявана от задвижван от ластици мотор.
— Какво искаш за това? — попита една жена, която държеше в ръцете си покрит с брокат шал.
— Имате ли ластици? — попита в отговор Вълчевич, но когато клиентката му поклати глава, той ѝ каза да си отиде у дома и да донесе всичко, което има за размяна, и може би ще сключат сделка.