— Ще разменям за онова, което имате! — съобщи търговецът. — Пилета, консерви, гребени, ботуши, ръчни часовници — донесете ги и да се захващаме да правим бизнес! — Вълчевич усети приятен аромат във въздуха и се обърна към съпругата си. — Полудявам ли — попита я той — или подушвам ябълки?
Една жена взе някакъв предмет от масата на търговеца.
— Това тук е единствено по рода си, госпожо! — каза Вълчевич. — Да, госпожо! Вече не можете да намерите такава фина изработка! Давайте! Разклатете го!
Жената така и направи. Над покривите на къщите в стъклената топка заваляха малки снежинки.
— Красиво е, нали? — попита търговецът.
— Да — отвърна жената. Светлосините ѝ очи гледаха как снежинките падат. — Колко струва?
— О, бих казал поне две консерви с храна. Но… след като ви харесва толкова много… — Вълчевич млъкна и погледна потенциалната си клиентка. Тя беше набита, с квадратни рамене и приличаше на човек, който може да различи лъжата от цял километър. Косата ѝ беше гъста и сива, подстригана малко над раменете ѝ и сресана назад. Кожата ѝ беше гладка и без бръчки като на новородено. Не беше никак лесно да прецени на колко години е. Може би косата ѝ беше посивяла преждевременно, помисли си той… но като се загледа по-внимателно, забеляза, че очите ѝ също изглеждаха стари, сякаш бяха виждали и помнеха цял един тежък живот. Тази жена беше красива, с правилни и прекрасни черти… беше някак си царствена в очите му. Вълчевич си каза, че това е една дама, която беше носила кожи и диаманти преди седемнадесети юли и беше разполагала с цяло имение прислужници. Но на лицето ѝ беше изписана също така доброта и в следващия миг си помисли, че може би е била учителка или социален работник, или пък мисионер. Под другата си ръка беше стиснала ученическа кожена чанта. „Бизнесдама“, рече си търговецът. Да. Такава е била. Вероятно е имала собствен бизнес.
— Е — каза той, — с какво разполагате за размяна, госпожо? — Кимна към чантата ѝ.
Жената се усмихна леко и погледът ѝ срещна неговия.
— Можеш да ме наричаш Сестрата — каза тя. — Съжалявам, но не мога да ти дам онова, което е вътре.
— Няма как да запазим нещата си завинаги — каза Вълчевич и сви рамене. — Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време. Това е американският начин.
— Предполагам, че си прав — съгласи се Сестрата, но не отпусна хватката си върху чантата. Разклати отново стъклената топка и се загледа в падащите снежинки. След това я върна на масата. — Благодаря ти. Просто гледам.
— Я виж! — Някой до нея бръкна в една от кутиите и извади потъмнял стетоскоп. — Като се заговорихме за реликви! — Хю Райън го сложи на врата си. — Как изглеждам?
— Много професионално.
— И аз така си мислех. — Хю не можеше да спре да се взира в новото ѝ лице, макар да го виждаше постоянно през изминалите два дни. Робин беше взел със себе си няколко мъже и заедно бяха отишли до пещерата за Хю и останалите момчета и бяха довели всички да живеят в Мерис Рест. — Какво искате за това? — попита лекарят.
— Ценно нещо като този стетоскоп… зависи. Знаете ли, някой ден мога да се натъкна на истински лекар, който да има нужда от него. Не мога да го продам на кой да е. Ах… какво ще ми дадете за него?
— Мисля, че мога да ви намеря няколко ластици.
— Продадено.
Една огромна фигура застана до Сестрата и Вълчевич вдигна поглед към набръчканото и покрито с образувания лице, когато Хю се дръпна. Търговецът не се стресна, защото беше свикнал с подобни гледки. Ръката на гиганта беше шинирана, а счупените му пръсти бяха бинтовани и обездвижване с дървени шпатули за език, осигурени с любезното съдействие на новия градски лекар.
— Какво ще кажеш за това? — обърна се Джош към Сестрата. В ръцете си държеше дълга черна рокля, цялата в лъскави пайети. — Мислиш ли, че ще ѝ хареса?
— О, да. Ще изглежда чудесно на откриването на следващия сезон в операта.
— Смятам, че на Глори ще ѝ хареса — заключи гигантът. — Имам предвид… че дори да не ѝ хареса, може да използва плата, нали? Ще взема тази — каза на Вълчевич и остави роклята на масата. — И това. — Взе една зелена детска играчка трактор.
— Добър избор. Хм… какво имате за размяна?
Джош се поколеба, след което отговори:
— Почакайте малко. Веднага се връщам. — Тръгна към бараката на Глори, като куцаше с левия крак.
Сестрата го изпрати с поглед. Джош беше корав като бик, но мъжът с аленото око едва не го беше убил. Рамото му беше лошо изкълчено, лявото му коляно беше натъртено, имаше три счупени пръста и пукнато ребро и целият беше покрит с ожулвания и рани, които още зарастваха. Джош извади голям късмет, че беше жив. Мъжът с аленото око беше напуснал леговището си под изгорената църква. Докато Сестрата отиде там, заедно с Пол, Ана и още пет-шест въоръжени с пушки и автомати мъже, онзи беше избягал и макар да наблюдаваха денонощно дупката цели четири дни, не се беше върнал. Запълниха леговището му и започнаха работа по повторното издигане на църквата.