Сестрата нямаше представа дали мъжът с аленото око беше напуснал Мерис Рест. Тя добре помнеше съобщението, което донесе Джош:
— Ще накарам човешка ръка да го направи.
Хората я побутваха и оглеждаха стоките, сякаш бяха фрагменти от някаква извънземна култура. Сестрата огледа предметите — сега бяха боклуци, но само преди няколко години всеки дом беше оборудван с тях. Вдигна един таймер за варене на яйца и го пусна в една кутия при точилки, форми за сладки и кухненски прибори. Едно многоцветно кубче беше оставено на масата и тя си спомни, че едно време се наричаше Кубчето на Рубик. Взе един стар календар, илюстриран с пушещ лула рибар, който замяташе въдицата си в син поток.
— Само на осем години е — каза Вълчевич. — Можете да се уверите в това, ако преброите датите назад. Самият аз обичам да знам коя дата сме. Например днес… днес сме единадесети юни. Или дванадесети. Както и да е, една от двете дати е.
— Откъде намираш всички тези неща?
— Тук и там. Пътуваме от доста дълго време. Прекалено дълго даже. Хей! Дали ще се интересувате от един прекрасен сребърен медальон? Виждате ли? — Вълчевич отвори капачето му, но Сестрата бързо извърна поглед от пожълтялата снимка на усмихнато малко момиченце вътре. — О — каза търговецът и осъзна, че търговските му умения го бяха предали. — Съжалявам. — Затвори медальона. — Може би не бива да продавам това, а?
— Не. Трябва да го заровиш.
— Да. — Вълчевич го прибра и се загледа в ниските тъмни снежни облаци. — Ама че юнска сутрин, а? — Той огледа бараките, докато двамата му синове обслужваха клиентите. — Колко души живеят тук?
— Не съм много сигурна. Може би пет-шестстотин. Постоянно идват нови хора.
— Да, виждам. Явно имате хубав източник на прясна вода. Къщите не са толкова зле. Виждали сме много по-лоши. Знаете ли какви слухове се носят по пътищата? — Търговецът се ухили. — Чухме, че имате голяма царевична нива, а ябълките падали от небето. Големи смехории, не мислите ли?
Сестрата се усмихна.
— И тук живеело някакво момиче, казвало се Суон или нещо подобно, което можело да накара посевите да растат. Просто докосвала пръстта и те пониквали! Какво мислите за това? Казвам ви, цялата страна щеше да е мъртва, ако не съществуваше въображението.
— Планираш ли да се установиш тук?
— Да, може би за няколко дни. Градът ми изглежда добър. Казвам ви, няма да отидем повече на север… не, госпожо!
— Защо? Какво има на север?
— Смърт — отвърна Вълчевич, намръщи се и поклати глава. — На някои хора са им се разхлопали дъските. Чухме, че там се водят боеве. Имало някаква проклета армия, от тази страна на Айова… или онова, което някога беше Айова. Както и да е, много е опасно да се ходи на север, затова сме се насочили на юг.
— Армия? — Сестрата си спомни думите на Хю Райън, който разказа на нея и на Пол за Бойното поле. — Каква армия?
— От онези, които те убиват, госпожо! Сещате се, мъже и оръжия. Предполага се, че около две-три хиляди войници са тръгнали на поход и си търсят хора, които да избиват. Нямам представа какво, по дяволите, правят. Малки оловни копеленца! Боклуци като тези ни вкараха в тази каша!
— Виждал ли си ги?
Съпругата на Вълчевич слушаше разговора и също се намеси в него.
— Не — каза тя, — но една вечер видяхме светлината от огньовете им. Бяха далеч и приличаха на някакъв горящ град. След това намерихме един мъж на пътя — целият беше в рани и полумъртъв. Наричаше се брат Дейвид. Той ни разказа за боевете. Предупреди ни, че е най-зле край Линкълн, Небраска, и че все още преследват хората на Спасителя — точно това каза и умря, преди да ни обясни какво има предвид. Ние тръгнахме на юг и се махнахме оттам.
— Молете се да не дойдат насам — каза Вълчевич на Сестрата. — Малки оловни копеленца!
Жената кимна, а търговецът отиде да се пазари с клиент за един ръчен часовник. Ако някоя армия наистина беше тръгнала на поход от тази страна на Айова, вероятно вече се намираше на сто и петдесет километра от Мерис Рест. „Господи!“, помисли си тя. Ако две-три хиляди „войници“ дойдеха в града им, щяха да го изравнят със земята! Сети се за онова, което напоследък виждаше в стъкления пръстен, и я изпълни хлад.