— Този открадна камиона на баща ми! — изкрещя единият от синовете на Вълчевич с почти истеричен глас. — Този открадна камиона на баща ми! — Другото момче отиде да повика търговеца.
Сестрата изпита страх, който я удари в корема като юмрук. Тя прибяга до младежа и го хвана за ръката. Той все още беше замаян и от тъмните му очи капеха сълзи на гняв.
— Кой беше вътре? — попита го. — Как изглеждаше?
— Не знам! Лицето му… не знам!
— Каза ли ти нещо? Мисли!
— Не. — Младежът поклати глава. — Не. Той просто… беше там. Точно пред мен. И… видях го да се усмихва. След това я взе и се качи в камиона.
— Взе? Какво взе?
— Царевицата — отвърна младежът. — Открадна не само камиона, но и царевицата.
Сестрата пусна ръката му и се загледа по пътя. Загледа се на север.
Където беше армията.
— О, Господи — каза с дрезгав глас тя.
Стисна кожената чанта с две ръце и усети стъкления пръстен в нея. През последните две седмици сънебродеше в една кошмарна земя, където реките течаха кървави, небето беше и цвят на отворена рана и един конски скелет жънеше поле от човешки същества.
— Ще накарам човешка ръка да го направи — беше обещал мъжът с аленото око. — Човешка ръка.
Сестрата погледна отново към къщата на Глори. Суон стоеше на верандата, облечена в своето палто от кръпки в много цветове. Тя също гледаше на север. Жената тръгна към нея, за да ѝ разкаже какво се беше случило и какво се страхуваше, че ще се случи, когато мъжът с аленото око отидеше при онази армия и ѝ покажеше прясната царевица. Така щеше да им сподели за Суон и да ги убеди, че поход на сто и петдесет километра не е нищо, за да намерят момиче, което можеше да накара посевите да растат в една мъртва земя.
Достатъчно посеви, които да изхранват цяла армия.
78
— Доведете го — нареди Роланд Кронингер. Двамата часови ескортираха странника по стъпалата на караваната на полковник Маклин. Капитанът го видя как погали едно от демоничните лица в дървото. Мъжът носеше в ръка нещо, увито в кафяв плат. Двамата часови бяха насочили пистолетите си в главата му, защото отказваше да им даде пакета и вече беше изкълчил ръката на един от войниците, който се беше опитал да му го вземе. Странникът беше спрян преди два часа от един часови на южния край на лагера на АНС и веднага беше отведен при Роланд Кронингер за разпит. Капитанът само го беше погледнал и веднага разбра, че е невероятен мъж. Но странникът беше отказал да отговаря на всякакви въпроси и каза, че ще разговаря единствено с лидера на армията. Роланд не можа да му вземе пакета и никакви заплахи за мъчения не успяха да го убедят. Съмняваше се един мъж, който не носеше нищо повече от избелели дънки, маратонки и лятна риза с къси ръкави и ярки цветове в това мразовито време, да се страхува особено от мъчения.
Роланд отстъпи настрани, когато доведоха мъжа. Други въоръжени войници бяха на пост в помещението, заедно с повиканите от Маклин капитани Кар и Уилсън, лейтенант Тачър, сержант Бенинг и ефрейтор Мангрим. Полковникът седеше зад бюрото си, а в средата на помещението беше оставен стол за странника. До него имаше малка масичка, на която гореше газена лампа.
— Сядай — нареди Роланд и мъжът се подчини. — Мисля, че всички можете да разберете защо държах да се срещнете с този човек — каза тихичко той. Светлината от газената лампа се отразяваше в червено в очилата му. — Точно така беше облечен, когато го намерихме. Каза, че ще разговаря само с полковник Маклин. Добре, господине, това е твоят шанс.
Странникът огледа помещението, а след това и всеки от мъжете в него. Погледът му се задържа малко по-дълго върху Алвин Мангрим.
— Хей! — каза ефрейторът. — Познавам те отнякъде, нали?
— Възможно е. — Странникът имаше груб и дрезгав глас като човек, който тъкмо се беше излекувал от болест.
Маклин го разгледа. Странникът беше млад мъж, на около двадесет и пет-тридесет години. Имаше къдрава кестенява коса и приятно голобрадо лице със сини очи. На ризата му бяха изобразени зелени папагали и червени палми. Полковникът не беше виждал такава риза от падането на бомбите насам. Това беше риза за тропически плаж, а не за мразовит следобед.
— Откъде, по дяволите, се пръкна? — попита го той.
Погледът на младия мъж срещна неговия.
— О, да — отвърна странникът. — Ти си главният, нали?
— Зададох ти въпрос.
— Донесох ти нещичко. — Младият мъж внезапно хвърли подаръка си на бюрото на полковника и на мига двама войници навряха дулата на автоматите си в лицето му. Маклин потръпна, защото си представи как го разкъсва бомба и тъкмо щеше да се хвърля на пода… но пакетът падна на бюрото му и се разтвори.