— Ще се бием! — провикна се някакъв мъж отзад.
— Как можем да се бием? — попита с треперещ глас един старец, който се подпираше на бастун. — Не можем да се изправим пред цяла армия. Ще сме истински глупаци, ако дори опитаме нещо подобно!
— И ще сме проклети страхливци, ако не го сторим! — отвърна една жена отляво.
— Да, но по-добре живи страхливци, отколкото мъртви герои — възпротиви се брадат млад мъж, който стоеше зад Джош. — Махам се!
— Това са пълни глупости! — изрева Ана Макклей и стана от пейката. Сложи ръце на широките си хълбоци и огледа тълпата. Горната ѝ устна се изкриви в подигравателна усмивка. — Всемогъщи боже, какъв е смисълът да живеете, ако не се борите за онова, което ви е скъпо?
Скъсахме си задниците от работа, за да прочистим този град и да издигнем отново църквата, а смятаме да побегнем при първата изпречила се на пътя ни трудност? — Жената изсумтя и поклати отвратено глава. — Помня какъв беше Мерис Рест… и повечето от вас. Но сега виждам какъв е станал и какъв може да бъде! Къде ще отидем, ако избягаме? В някоя друга дупка в земята? Какво ще направим, когато тази проклета армия отново тръгне към нас? Побегнем ли веднъж, можете да ни отпишете, мъртви сме — така че по-добре да се бием!
— Да! Това казвам и аз! — подкрепи я господин Половски.
— Имам жена и деца! — каза Вълчевич, на чието лице беше изписан страх. — Не искам семейството ми да умре, не искам да умра и аз! Не знам как да се бия!
— Значи е време да се научиш! — Пол Торсън се изправи и отиде отпред. — Слушайте — каза той, като застана до Сестрата, — всички сме наясно какъв е залогът, нали? Знаем къде бяхме и къде сме сега! Ако дадем Мерис Рест без борба, отново ще се превърнем в скиталци и ще знаем, че дори не сме имали смелостта да се опитаме да го запазим! Аз самият съм доста мързелив. Не искам отново да тръгвам на път… затова оставам тук.
Докато хората изкрещяваха на глас собствените си мнения, Сестрата погледна Пол и му се усмихна едва.
— Какво правиш? Слагаш още един блат върху лайняната торта ли?
— Не — отвърна той. Електриковосините му стоманени очи блестяха. — Мисля, че тортата ми отдавна е направена, не е ли така?
— Да, предполагам, че е така. — Сестрата обичаше Пол като брат и досега не се беше гордяла толкова много с него. Самата тя вече беше взела решение — щеше да остане и да се бори, докато Джош отведеше Суон на безопасно място — план, за който момичето още не знаеше.
Суон слушаше врявата и крясъците. Знаеше, че трябва да стане и да каже онова, което мисли, но се притесняваше от всички тези хора, срамуваше се да говори пред толкова много непознати. Въпреки това смяташе, че идеята ѝ е важна… и трябваше да я сподели, преди шансът ѝ да се изпари. Тя си пое дълбоко въздух и стана.
— Извинете. — Гласът ѝ беше удавен от какофонията. Отиде отпред, застана до Пол и се обърна към събраните хора. Сърцето ѝ пърхаше като малка птичка, а гласът ѝ трепереше, когато каза малко по-силно: — Извинете. Искам да…
Врявата утихна почти веднага. Само за няколко секунди настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра около стените и плача на бебе в задната част на църквата.
Суон огледа хората. Чакаха я да им заговори. Тя беше център на внимание и имаше чувството, че по гърба ѝ лазеха мравки. Още хора напираха да влязат в църквата и може би поне още двеста души бяха събрани отвън на пътя и слушаха и си предаваха казаното вътре. Всички погледи бяха насочени към нея и за момент имаше чувството, че гърлото ѝ се е запушило.
— Извинете — съумя да изрече накрая, — но искам да кажа нещо. — Поколеба се и се опита да си събере мислите. — Струва ми се… — започна неуверено — … че всички се тревожим дали ще успеем да отблъснем войниците, или не… а това е неправилното нещо, за което мислим. Ако се изправим срещу тях тук, в Мерис Рест, ще изгубим. Ако побегнем и им оставим всичко, те ще го унищожат… защото това правят армиите. — Суон видя, че Робин е застанал в дясната част на църквата, заобиколен от няколко от неговите разбойници. Погледите им се срещнаха за няколко секунди. — Не можем да победим, ако се бием — продължи момичето, — но не можем да победим и ако побегнем. Затова ми се струва, че трябва да измислим начин да им попречим да стигнат дотук.