Бъд Ройс се засмя гръмогласно.
— Как, по дяволите, ще спрем една армия, ако не се бием с нея?
— Ще ги затрудним да стигнат тук. Може да решат да отстъпят.
— Да бе. — Ройс се ухили саркастично. — Какво предлагаш, госпожичке?
— Да превърнем Мерис Рест в крепост. Както са правили каубоите в старите филми, когато са научавали, че индианците ще ги нападнат. Ще издигнем стени около града ни. Можем да използваме пръст, паднали дървета, пръчки… дори дървения материал от това място. Можем да изкопаем ровове в гората и да ги прикрием с храсти, за да пропаднат камионите им в тях. Можем да блокираме пътищата с дървета и така ще им се наложи да минат през гората.
— Някога чувала ли си за пехота? — попита Ройс. — Дори да направим капани за превозните им средства, войниците ще се покатерят по стената, нали?
— Може да не могат — отвърна Суон. — Особено ако тези стени са покрити с лед.
— Лед? — Учуди се една жена с нездрав вид и гъста кестенява коса. — Как да осигурим този лед?
— Имаме извор — напомни им момичето. — Имаме кофи, ведра и вани. Имаме коне, с които да дърпаме каруците, и три-четири дни на разположение. — Тя тръгна по пътеката. Погледът ѝ прескачаше от лице на лице. Все още беше нервна, но не чак толкова, защото усещаше, че хората искат да я слушат. — Ако веднага се захванем за работа, можем да построим стена около Мерис Рест и да измислим система, чрез която да превозваме водата до нея. Можем да я наливаме върху стената още преди да е довършена. Предвид студеното време, едва ли ще чакаме дълго да замръзне. Колкото повече вода използваме, толкова по-дебел ще е ледът. Войниците няма да могат да изкачат стената.
— Няма начин! — присмя се Ройс. — Нямаме никакво време да направим нещо подобно!
— По дяволите, тря’а да се опита! — каза кльощавият чернокож мъж. — Ня’аме избор!
Надигнаха се още гласове и се зародиха спорове. Сестрата се опита да ги накара да млъкнат, но знаеше, че това е моментът на Суон и хората искаха да слушат нея.
Момичето заговори отново и врявата утихна.
— Вие можете да помогнете повече от всеки друг — каза тя на Бъд Ройс. — След като сте били капитан от националната гвардия, можете да кажете къде да изкопаем рововете и траповете. Нали?
— Това ще е лесната част, госпожичке. Но аз не искам да помагам. Ще си обера крушите призори.
Суон кимна и го изгледа спокойно. Щом такъв беше изборът му, щеше да го уважи.
— Добре — отвърна тя и отново огледа събралите се хора. — Мисля, че който иска да си върви, трябва да напусне утре сутринта. Пожелавам късмет на всички ви и се надявам да намерите онова, което търсите. — Погледна отново към Робин. Младежът се развълнува, защото видя пламъци в очите ѝ. — Аз оставам — каза Суон. — Ще направя каквото мога, за да попреча на войниците да разрушат създаденото от нас… от всички нас, от всеки един. Защото не само аз съм отговорна за царевицата, всички сте отговорни. Аз посях зърната в земята и ги покрих с пръст, но някой друг запали кладите, които осигуряват топлината. Други пък пазят денонощно от рисове и гарвани, а трети берат царевицата. Колко от вас помогнаха за изкопаването на извора, за събирането на ябълковите сърцевини и за възстановяването на тази сграда?
Суон осъзна, че всички я слушат внимателно, дори Бъд Ройс. Имаше чувството, че черпи сила от тях. Продължи, подсилена от вярата им.
— Не бях само аз. Бяхте всички вие, които желаете да си върнем нещата. Мерис Рест вече не е просто няколко стари бараки, в които живеят непознати. Хората се познават, работят заедно и се интересуват от трудностите на съседите си, защото знаем, че не сме различни един от друг. На всички ни е известно какво загубихме… и ако се предадем и побегнем, ще го изгубим отново. Затова аз оставам тук — заяви Суон. — Няма значение дали ще живея, или ще умра. Реших да спра да бягам. — Настъпи тишина. — Това е всичко, което исках да кажа. — Тя отиде да седне отново до Джош. Той сложи ръка на рамото ѝ и усети, че тя трепери.
Никой не нарушаваше тишината. Бъд Ройс все още беше станал на крака, но погледът му не беше толкова непреклонен, колкото допреди малко, и беше сбръчкал замислено чело.
Сестрата също не промълви, защото сърцето ѝ се изпълваше с гордост от Суон. Тя много добре знаеше, че армията не идваше само заради посевите и прясната вода. Те идваха също така и за нея. Мъжът с аленото око ги водеше и щеше да използва човешка ръка, за да я погуби.