— Какво… каза? — попита Суон.
Лицето му изглеждаше като топнато в кетчуп.
— Хм… трябва да донеса още пръст — изпелтечи Робин. — От нивата. Оттам вземам пръстта. Нали знаеш? — Той отстъпи назад към ръчната количка и за малко да падне в нея. Хвана я и бързо я забута към целта си.
Сестрата и Суон го изпратиха с поглед. Сестрата изсумтя.
— Това момче е лудо!
— О — отвърна Суон. — Надявам се да не е. Жената я погледна и веднага разбра.
— Предполагам, че ще има нужда от помощ за пръстта — каза тя. — Имам предвид, че някой наистина трябва да му помогне. Ще е по-бързо, ако двама души работят заедно, не мислиш ли?
— Да. — Суон се опомни и сви рамене. — Предполагам, че е така. Може би.
— Добре, по-добре върви. Ние ще се оправим с работата тук.
Момичето се поколеба, изгледа запътения към нивата Робин и осъзна, че знае много малко за него. Вероятно щеше да ѝ стане безразличен, когато го опознаеше. Не, никак нямаше да я е грижа!
Продължаваше да си мисли за това, когато хвана поводите на Муле и тръгна към младежа.
— Стъпка по стъпка — каза тихичко Сестрата, но Суон вече беше тръгнала.
Джош носеше трупи вече осем часа и краката му бяха на път да го предадат, докато вървеше към извора, за да изпие черпак с вода. Много от децата, включително Арън, бяха натоварени със задачата да носят кофи с вода и да поят работниците.
Гигантът се напи и върна черпака на кукичката му до големия варел с вода, който стоеше до извора. Беше много изморен, изтощените му рамене направо го убиваха и едва виждаше нещо през цепката на своята Маска на Йов. Усещаше главата си толкова тежка, че му беше много трудно да я държи изправена. Насилваше се да носи трупи въпреки възраженията на Сестрата, Суон и Глори. Сега обаче искаше само да полегне и да си почине. Може би за около час и след това щеше да се почувства достатъчно добре, за да се върне да работи… защото все още имаше много неща за вършене, а времето изтичаше.
Опита се да убеди Глори да вземе Арън и двамата да напуснат града, може би да се скрият в гората, докато всичко свършеше, но тя беше твърдо решена да остане до него. Суон също беше взела своето решение. Нямаше смисъл да се опитва да я разубеди. Но войниците щяха да дойдат. Те искаха Суон и Джош знаеше, че този път е безпомощен, този път не можеше да я защити.
Лицето му под Маската на Йов беше пронизано от подобна на електрически шок болка. Почувства се слаби като че ли всеки момент щеше да припадне. „Ще си почина само за час — каза си той. — Само толкова. Един час и след това ще се върна да работя, независимо че съм със счупени пръсти и пукнати ребра. Радвам се, че онова променящо лицето си копеле се отказа! Иначе щях да го убия!“
Джош тръгна към бараката на Глори. Краката му бяха като излети от олово. „Човече!“, рече си той. Ако онези фенове можеха да видят Черния Франкенщайн сега, как само щяха да крещят и да освиркват!
Разкопча си палтото и отпусна пропитата с пот яка на ризата. „Явно въздухът се затопля.“ По тялото му потече пот и ризата залепна за гърдите и гърба му. „Господи! Изгарям!“
Спъна се и едва не падна, докато се качваше по стълбите, но в следващия миг вече беше в бараката и сваляше палтото си, което остави да падне на пода.
— Глори! — провикна се със слаб глас Джош, преди да си спомни, че жената беше навън и копаеше ровове с една от работните групи. — Глори — прошепна той и си спомни как кехлибарените ѝ очи заблестяха и лицето ѝ грейна като лампа в мрака, когато ѝ подари роклята с пайети. Тя я притисна до себе си, прокара пръсти по плата и когато го погледна, една сълза се стичаше по бузата ѝ.
В онзи момент му се прииска да я целуне. Прииска му се да допре устни до нейните и да отърка бузата си в нейната… но не можеше да го направи, не и с тази скапана кора на лицето си. Но Джош я погледна през все по-стесняващата се цепка на единственото останало му здраво око и осъзна, че беше забравил лицето на Роуз. Лицата на момчетата му, разбира се, бяха ясни в съзнанието му като снимки… но това на бившата му съпруга избледняваше.
Джош подари роклята на Глори, защото искаше да я види да се усмихва… и когато тя се усмихна, имаше чувството, че е надникнал в един друг, по-добър свят.
Гигантът изгуби равновесие и залитна към масата. Нещо падна на пода и той се наведе да го вдигне.
Изведнъж цялото му тяло поддаде като къща от карти и се строполи напред. Цялата барака се разтресе от удара.
„Изгарям — помисли си Джош. — О, Господи… направо изгарям…“
Държеше нещо между пръстите си. Онова, което беше паднало от масата. Приближи го до окото си и видя какво е.