Той държеше карта „Таро“ — „Императрицата“ — в ръката си. Пръстите му я стискаха толкова силно, че никой от тях, дори Ана, не успяха да ги разтворят. Глори седна до него и зачака.
Единият от часовите на северния край на стената, който беше кацнал на една паянтова стълба, изведнъж изкрещя:
— Някой идва!
Сестрата и Суон, които заедно наливаха вода в тяхната част от стената, чуха вика. Побързаха да отидат до поста.
— Колко са? — попита клошарката. Все още не бяха готови! Беше прекалено рано!
— Двама. Не. Чакай. Мисля, че са трима. — Часовият наклони пушката си и се опита да види през мрака. — Двамата са пеша. Единият от тях носи третия. Мъж и две деца!
— О, Господи! — Сърцето на Сестрата прескочи в гърдите ѝ. — Донеси стълба! — провикна се тя към другия часови на стената. — Побързай!
Втора стълба беше спусната от другата страна на стената. Първият, който се качи, беше Бъки, чието лице беше цялото опръскано в кръв. Сестрата му помогна да се прехвърли при тях. Момчето уви ръце около врата ѝ и я прегърна силно.
Пол Торсън също се качи. Седем-осем сантиметрова рана прорязваше едната страна на лицето му, а под очите му личаха сиви кръгове. На рамото си носеше едното от момчетата, които бяха помогнали на него и Сестрата да стигнат до Мерис Рест. Дясната ръка на хлапето беше покрита със засъхнала кръв, а гърбът му беше осеян с дупки от куршуми.
— Заведи го в къщата на лекаря! — каза Сестрата на една друга жена и ѝ предаде Бъки. Момчето само изхленчи, нищо повече.
Пол стъпи на земята. Коленете го предадоха, но Сестрата и Суон го хванаха, преди да падне. Господин Половски и Ана бягаха към тях, последвани от няколко души.
— Вземете го — изрече с пресипнал глас Пол. Брадата и косата му бяха пълни със сняг, а лицето му беше набръчкано и изморено. Половски и часовият свалиха момчето от рамото му и Сестрата забеляза, че то толкова е замръзнало, че почти се е вкочанило. — Той ще се оправи! — каза Пол. — Казах му, че ще го върна тук! — Докосна студеното синьо лице. — Казах ти, нали?
Взеха момчето и Пол изкрещя след тях:
— Внимавайте с него! Оставете го да спи, ако иска!
Един от мъжете махна капачката на фласка с топло кафе и я подаде на Пол. Той я надигна и пи толкова жадно, че се наложи Сестрата да го спре. Той потръпна от болка, когато горещата течност се разля в тялото му и топлината ѝ стигна чак до костите.
— Какво стана? — попита Сестрата. — Къде са останалите?
— Мъртви са. — Пол потрепери и отпи още от кафето. — Всички са мъртви. О, Господи, замръзвам!
Някой донесе одеяло и Суон помогна да го увият в него. Поведоха го към най-близката клада и той дълго стоя пред нея, преди кръвта да потече отново нормално в ръцете му.
След това им разказа за случилото се. На втория ден намерили лагера на армията, на около деветдесет и пет километра северно от Мерис Рест. Момчетата били родени за съгледвачи, каза той. Промъкнали се в лагера и огледали обстановката. Докато били там, пробили няколко от гумите на камионите. Но армията разполагала с много коли и камиони, обясни Пол, и повечето от тях били бронирани и с оръдейни кули. Навсякъде имало войници, въоръжени с автомати, пистолети и пушки. Момчетата се измъкнали и заедно с Пол се движили пред армията, която продължила да настъпва на следващия ден.
Но тази вечер нещо се объркало. Полетели сигнални ракети, разнесли се изстрели и само Бъки и другото момче се върнали.
— Опитвахме се да се измъкнем с колата — каза Пол, а зъбите му тракаха. — Стигнахме на дванадесет-тринадесет километра оттук. Изведнъж гората беше пълна с тях. Може би са ни следили цял ден, не знам. Зарева картечница. Куршумите уцелиха двигателя. Опитах се да изляза от пътя, но колата се повреди. Побягнахме. Нямам представа колко време са ни преследвали. — Пол се загледа в огъня. Устата му се отваряше известно време, но от нея не излизаше нищо. — Не се отказаха — изрече най-накрая той. — Не знам кои са, но си разбират от работата. — Запримигва тежко и погледна Сестрата. — Разполагат с много оръжия. Сигнални ракети, може би и гранати. Много оръжия. Кажи им да внимават с хлапето. Изморено е. Казах му, че ще го върна.
— И го направи — увери го нежно жената. — Сега искам да отидеш в къщата на Хю и да си починеш. — Направи знак на Ана да дойде да му помогне. — Утре ще имаме нужда от теб.
— Не го взеха — каза Пол. — Не можех да им позволя да ме убият и да го вземат.
— Какво да вземат?
Той се усмихна едва и докосна запасания на колана му магнум.