Войниците на Армията на съвършенството, чиято формация беше в безпорядък и мъжете пропадаха навсякъде, започнаха да отстъпват към укритието на гората и да падат в други трапове и ями. Ранените бяха газени под ботушите на другарите си.
В същото време повече от петстотин войници се появиха от гората в западния край на Мерис Рест, заедно с десетки бронирани коли, камиони и два булдозера. Те се спуснаха напред — крещяща маса от хора — и траповете се отвориха под краката им. Единият от булдозерите пропадна и се преобърна. Бронираната кола, която го следваше, се вряза в него и експлодира в червена огнена топка. Няколко от другите превозни средства се удариха в стърчащи пънове и не бяха способни да продължат напред. Мнозина паднаха в дупките и си изпочупиха костите. Часовите бързо си избираха жертвите и стреляха с невероятна скорост. Войниците на АНС падаха мъртви като мравки в снега.
Но по-голямата част от армията и превозните средства продължиха своето настъпление, като щурмуваха западната част. Зад тях се движеше втора вълна от още двеста войници. Автомати, пушки и пистолети задъвкаха стената, но куршумите все още не можеха да ѝ нанесат сериозни щети.
— Заемете позиция и стреляйте! — изкрещя Бъд Ройс.
Редица мъже и жени се качиха на шестдесетсантиметровия насип, който беше създаден около основата на стената, прицелиха си и стреляха.
Ана Макклей обикаляше хората и викаше:
— Заемете позиция и ги разкатайте!
От западната част на стената изригна канонада от изстрели и първата вълна на АНС падна. Втората вълна от войници се сблъска с нея и превозните средства загазиха разпръснатите мъже. Офицерите в бронираните коли и джиповете крещяха заповеди, но войниците се бяха паникьосали. Те побягнаха към гората. Капитан Кар се подаде от джипа си, за да им нареди да се върнат, но един куршум го уцели в гърлото и той падна на земята.
Атаката приключи за няколко минути и войниците се оттеглиха в гората. Ранените пълзяха около стената, а мъртвите лежаха там, където бяха паднали. Бранителите на западната част на стената надигнаха ликуващи викове, но една фигура, яхнала кон, се разкрещя:
— Не! Спрете! Спрете!
По бузите на Суон течаха сълзи, а изстрелите продължаваха да ехтят в главата ѝ.
— Спрете! — Тя млъкна, когато Муле се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха. Насочи коня към Сестрата, която стоеше наблизо със своята пушка с рязана цев. — Накарай ги да спрат! — каза момичето. — Току-що убиха хора! Не трябва да се радват за това!
— Те не са радват заради убийствата — отвърна Сестрата. — Радват се, че самите те не са убити. — Тя посочи към трупа на мъж, който лежеше на три метра от тях с дупка в лицето. Един човек му вземаше пистолета и патроните. — Ще има още много такива. Ако не издържаш на това, по-добре се прибери.
Суон се огледа. Една жена се беше проснала на земята и стенеше, докато друга жена и един мъж ѝ превързваха уцелената от куршум китка с откъснати от риза ивици плат. На няколко крачки от тях тъмнокос мъж се гърчеше и умираше. Кашляше кръв, докато няколко човека се опитваха да го утешат. Момичето потрепери от ужас и погледна отново Сестрата, която спокойно презареждаше пушката си.
— По-добре върви — предложи ѝ тя.
Суон беше разкъсана — знаеше, че трябва да е навън с хората, които се биеха, за да я защитят, но не издържаше да гледа смъртта. Звукът от изстрелите беше хиляди пъти по-лош от всички болезнени звуци, които беше чувствала през живота си.
Преди да реши дали да се скрие, или да остане, се разнесе гърлен рев на двигател от другата страна на стената. Някой изкрещя:
— Господи! Погледнете това!
Сестрата побърза да отиде на стената и се качи върху насипа пръст.
От гората, на двадесетина метра вляво от нея, се появи танк. Широките му вериги мачкаха ранените и мъртвите. Зурлата на оръдието беше насочена право в стената. По целия танк бяха закачени — подобно на някакви гротескови украшения — човешки кости, завързани с тел: крака, ръце, гръдни кошове, тазове, гръбначни стълбове и черепи, на някои от които все още висяха скалповете. Танкът спря точно в края на гората. Двигателят му ръмжеше като диво животно.