Копелетата бяха майстори в това, което правеха. Не оставяха нищо след себе си освен обвивките от човешки живот.
В Мерис Рест беше дошъл злият карнавал, но Джош се успокояваше с мисълта, че Суон все още беше жива. Съвсем наблизо, поне доколкото позволяваха надзирателите, се намираха Глори и Арън. Шивачката беше толкова шокирана, че дори не плачеше. Детето се беше свило с отворени очи, взираше се в нищото и смучеше палеца на едната си ръка. Войниците бяха взели Ревльото и го бяха хвърлили в кладата.
Робин вървеше около оградата като тигър в клетка. Имаше само един начин да се влезе и да се излезе оттук — през вратата от бодлива тел, която войниците набързо бяха направили. В далечината се разнесоха още изстрели. Копелетата бяха намерили някого жив. Робин преброи само шестима от своите разбойници в курника и двама от тях бяха лошо ранени. Доктор Райън, който беше оцелял от атаката над импровизираната му болница, вече му беше казал, че тези момчета щяха да умрат. Бъки беше оцелял, макар че стоеше начумерен и мълчалив. Но Сестрата я нямаше и това тревожеше младежа.
Той спря на място и се загледа през оградата от бодлива тел към надзирателя. Онзи дръпна петлето на пистолета си, насочи го в него и му каза:
— Мърдай, лайно!
Робин се ухили, изплю се на земята и се обърна. Тестисите му се свиха, докато чакаше куршумът да се забие в гърба му. Видя надзирателите да застрелват пленници без никаква основателна причина, само за удоволствие, и отново задиша, когато се отдалечи от войника. Въпреки опасността вървеше бавно, нямаше намерение да побегне. Беше приключил с бягането.
Суон свали ръце от ушите си. Последните болезнени звуци отшумяваха. Царевичната нива беше опустошена и натъпканите камиони се отдалечаваха бавно като доволни хлебарки.
Момичето се страхуваше толкова много, че си спомни за мазето, в което дълго време бяха хванати в капан с Джош. Насили се да погледне другите пленници и да абсорбира гледката: стоновете и кашлянето на ранените, бълнуването на онези, които си бяха изгубили разсъдъка, хлипанията и воя на погребални песни. Видя лицата им и хлътналите им мрачни очи. Всяка надежда беше умряла.
Те се биха и страдаха за нея, а тя си седеше на земята като някакво насекомо и чакаше подметката на ботуша да я размаже. Стисна юмруци. „Стани! — нареди си тя. — По дяволите, ставай!“ Беше засрамена от собствената си слабохарактерност и слабост и в нея се възпламени яростна искра, сякаш създадена от камъчето на запалка. Чу двама от надзирателите да се смеят. Ставай!, изпищя вътрешно Суон и яростта ѝ се усили, разля се в тялото ѝ и изгони страха надалеч.
— Ти си водач — беше казала Сестрата — и трябва да се научиш да се държиш като такъв.
Момичето не искаше да бъде. Никога не беше молила за това. Но наблизо чу да плаче бебе и в този миг разбра, че ако имаше някакъв шанс да се осигури бъдеще за тези хора, началото на това бъдеще трябваше да бъде поставено точно тук и сега… от нея.
Тя стана, пое си дълбоко въздух, за да прочисти напълно съзнанието си, и тръгна през останалите пленници, като постоянно поглеждаше наляво и надясно, срещаше погледите на хората си и оставяше впечатлението, че са зърнали вътрешността на горяща пещ.
— Суон! — провикна се Джош, но тя не му обърна внимание и продължи напред. Той се опита да стане и да я последва, но видя колко изправен е гърбът ѝ, като на някаква царска особа — изпълнена с увереност и смелост — и другите пленници също се изправяха, когато минеше покрай тях, дори ранените се опитваха да станат от пръстта. Гигантът реши да я остави на мира.
Левият ѝ крак още беше схванат и я болеше, но поне не беше счупен. Суон също осъзнаваше какво въздействие има върху другите… но нямаше представа, че около нея усещат — можеха да се закълнат в това — излъчване, което затопляше за кратко въздуха.
Отиде при плачещото бебе. Детето беше в ръцете на треперещ мъж с подута лилава рана от едната страна на главата. Погледна малкото създание… след което откопча палтото си в много цветове и го свали. Коленичи, наметна раменете на мъжа и уви бебето в него.
— Ти! — изкрещя единият от надзирателите. — Махни се оттам! Суон потръпна, но реши да довърши започнатото.
— Махни се! — примоли ѝ се една жена от пленниците. — Ще те убият!