Войникът изстреля предупредителен изстрел. Суон уви добре палтото около бебето, за да му бъде топло, и едва тогава стана.
— Върни се на мястото си и сядай! — нареди надзирателят. Беше подпрял пушката на бедрото си.
Момичето усети погледите на всички върху нея. Времето като че ли спря за миг.
— Няма да повтарям! Размърдай си задника!
„Бог да ми е на помощ“, помисли си тя… преглътна трудно и тръгна към оградата от бодлива тел и надзирателя с пушката. Той веднага вдигна оръжието си и го насочи към нея.
— Стой! — предупреди я войникът вдясно.
Суон продължи напред, стъпка по стъпка, без да отлепя очи от мъжа с пушката.
Онзи дръпна спусъка.
Куршумът изсвистя покрай главата ѝ, на не повече от седем-осем сантиметра от нея. Тя спря, потрепери… и направи нова крачка.
— Суон! — изкрещя Джош и стана. — Суон, недей!
Надзирателят с пушката направи крачка назад, когато момичето го приближи още повече.
— Следващият ще е точно между очите ти — обеща той, но безмилостният поглед на момичето направо го пронизваше.
Тя спря.
— Тези хора се нуждаят от одеяла и храна — каза на надзирателя и се изненада от силата в гласа си. — Нуждаят се от тях още сега. Върви да кажеш на шефа си, че искам да го видя.
— Майната ти — отвърна мъжът. И стреля.
Куршумът прелетя над главата на Суон, защото единият от другите надзиратели беше сграбчил цевта на пушката и я беше блъснал нагоре.
— Не чу ли името ѝ, тъпако? — попита вторият мъж, който беше спасил живота ѝ. — Това е момичето, което търси полковникът! Върви да намериш някой офицер и докладвай!
Първият надзирател пребледня, защото осъзна колко близо беше до възможността да бъде одран жив. Без да се замисля, хукна на бегом към командния център на полковник Маклин.
— Казах — повтори с твърд тон Суон, — че искам да се видя с шефа ви.
— Не се тревожи — отвърна ѝ надзирателят. — Съвсем скоро ще имаш възможността да срещнеш полковника.
Един камион спря пред курника. Отключиха задната му врата я отвориха. От него свалиха четиринадесет пленници и ги вкараха при другите. Суон ги съпроводи с поглед. Някои от тях бяха лошо ранени и едва вървяха. Тя отиде да им помогне… и почувства нещо подобно на електрически ток, когато разпозна една от новодошлите.
— Сестра! — провикна се момичето и хукна към мръсната жена, която мина през вратата на курника.
— О, мили боже, мили боже! — захлипа Сестрата, прегърна Суон и я притисна силно до себе си. Двете стояха така известно време в мълчание, просто имаха нужда да усещат ударите на сърцето на другата. — Мислех, че си мъртва! — каза най-накрая жената. Погледът ѝ беше замъглен от сълзите. — О, мили боже, мислех си, че са те убили!
— Не, добре съм. Тук сме с Джош, Робин, Глори и Арън. Всички си мислехме, че ти си мъртва! — Суон се отдръпна назад, за да огледа Сестрата. Стомахът ѝ се беше свил. Дясната част на лицето на жената беше опръскано с горящ бензин. Веждата ѝ беше изгоряла и окото ѝ беше почти затворено от отока. Брадичката и носът ѝ бяха нарязани от летящи парчета стъкло. Предната част на палтото ѝ беше изцапано с пръст, а платът му беше овъглен и скъсан. Сестрата разпозна изражението на Суон и сви рамене.
— Е, явно не ми е писано да съм красива — каза тя.
Момичето я прегърна отново.
— Ще се оправиш. Не знам какво щях да правя без теб!
— Щеше да се справиш, точно както се справяше преди двамата с Пол да се появим. — Жената се огледа наоколо. — Къде е той?
Суон знаеше кого има предвид, но въпреки това попита:
— Кой?
— Знаеш кой. Пол. — В гласа на Сестрата се усещаше тревога. — Той е тук, нали?
Момичето се поколеба.
— Къде е той? Къде е Пол?
— Не знам — призна си Суон. — Не е тук.
— О… Господи. — Клошарката притисна изцапаната си със спечена пръст ръка в устата си. Беше замаяна и тази новина почти я довърши. Беше изморена и изтощена от боя. Костите я боляха, сякаш тялото ѝ беше накъсано на парчета и отново събрано. Малко преди да се озове тук, беше напуснала западната част на стената, когато войниците пробиха през нея. С намерен наблизо захвърлен месарски нож уби един от тях в ръкопашен бой, но след това беше принудена да прекоси нивата, за да се спасява. Скри се под една барака, но когато я подпалиха, нямаше друг избор, освен да се предаде. — Пол — прошепна тя. — Мъртъв е. Знам, че е мъртъв.
— Няма как да си сигурна в това! Може да се е измъкнал! Може би все още се крие!
— Хей, ти! — провикна се надзирателят. — Пръскайте седянката и се размърдайте!