— Попитах те, прощаваш ли ми сега? — Момичето не му отговори и усмивката му стана още по-широка. — Не мисля. Сега опита как е на вкус онова нещо, наречено омраза. Харесва ли ти?
— Не.
— О — каза мъжът с аленото око, но все още си нямаше достатъчно доверие, за да я погледне, — мисля, че ще се научиш да харесваш вкуса ѝ. Какво ще кажете да тръгваме, дами?
Качиха се в джипа и шофьорът потегли към караваната на полковник Маклин.
Край съборената северна част на стената, където пламъците продължаваха да разяждат всичко по пътя си и камионите ръмжаха натоварени с оръжия, дрехи и обувки, една самотна фигура намери купчина с трупове, до която бригадата на мародерите все още не беше стигнала.
Алвин Мангрим претърколи тялото на един мъртвец и разгледа ушите и носа му. Носът беше прекалено малък, сметна той, но ушите щяха да му свършат работа. Извади окървавен месарски нож от кожения калъф на кръста си и се зае с отрязването им. Когато приключи, ги прибра в една платнена чанта, която висеше от врата му. Дъното ѝ беше подгизнало от кръв, а вътре в нея имаше предимно уши, носове и няколко пръста, които вече беше „освободил“ от други трупове. Смяташе да изсуши трофеите си и да ги наниже на огърлица. Знаеше, че една такава щеше да се хареса на полковник Маклин и смяташе, че това беше добър начин да получи допълнителни дажби. В днешно време човек трябваше да използва ума си!
Спомни си една мелодия отпреди много време, от един смътен свят. Спомни си, че държеше ръката на някаква жена — груба, твърда и отвратителна ръка, покрита с мазоли — и вървеше към киното, за да гледа анимационен филм за прекрасна принцеса, която попадна в къщата на седем джуджета. Винаги беше харесвал мелодията, която дребосъците пееха, докато работеха в мината. Затананика си я, докато режеше носа на жената. Когато приключи, го прибра в чантата си. По-голямата част от мелодията, която си тананикаше, излизаше през дупката, където някога беше собственият му нос. В този миг му хрумна, че ако намери такъв с правилния размер, можеше да го изсуши и да го използва, за да запуши дупката.
Отиде до следващия труп, който беше проснат по лице. Алвин си каза, че носът му вероятно щеше да е смачкан, но въпреки това го сграбчи за рамото и го претърколи.
Тялото беше на човек с прошарена брада.
Очите на трупа неочаквано се отвориха — бяха светлосини и зачервени на фона на сиво-бялата кожа.
— О… уха — изненада се Алвин Мангрим.
Пол вдигна магнума си, опря дулото му в главата на врага и му пръсна мозъка с последния си куршум.
Мъртвият падна върху него и го стопли. Но Пол знаеше, че умира. В този момент се радваше, че не му стигна смелостта да опре оръжието в собствената си глава и да поеме по лесния път. Нямаше представа кой беше мъртвият, но копелето вече беше история.
Зачака. Беше живял през по-голямата част от живота си сам и не се страхуваше да умре сам. Не, въобще не се страхуваше… защото страшното свършваше тук. След това щеше да е много лесно. Съжаляваше единствено, че не знаеше какво се е случило със Суон… но беше сигурен, че Сестрата е силна стара птица и ако беше оцеляла след всичко това, нямаше да позволи нищо да я нарани.
„Суон — помисли си Пол. — Суон. Не им позволявай да те пречупят. Плюй в лицата им и им сритай задниците… а понякога се сещай за Добрия самарянин, става ли?“
Беше изморен. Смяташе да си почине и може би, когато се събудеше, щеше да е утро. Щеше да е прекрасно, ако можеше да види слънцето.
Пол заспа.
Четиринадесет
Молитва за сетния час
85
Жълтата светлина падна върху образа на Смъртта и в негово присъствие Суон се изправи и изпъчи. Страхът запърха във вътрешността на ребрата ѝ като хваната в клетка пеперуда, но момичето срещна погледа на полковник Маклин, без да трепне. Той беше скелетът ездач, осъзна тя. Да. Познаваше го, знаеше какво представлява и разбираше ненаситната сила, която го управляваше. И сега ездачът беше стигнал до Мерис Рест, но очите му все още бяха гладни.
На бюрото пред полковник Маклин имаше хартиен лист. Той вдигна дясната си ръка и стовари дланта си върху него, като проби с пироните доклада с броя на жертвите. Извади ги от надраното си бюро и протегна ръка към Суон.
— Армията на съвършенството изгуби четиристотин шестдесет и осем войници днес. Вероятно и повече, но ще разберем това, когато докладите бъдат обновени. — Полковникът хвърли бърз поглед на жената, която стоеше до Суон, и отново изгледа момичето. Зад тях бяха застанали Роланд и двама войници, а вдясно от Маклин беше мъжът, който се наричаше Приятел. — Вземи го — каза полковникът. — Виж сама. Кажи ми струваш ли си четиристотин шестдесет и осем войници.