— Заровила си го, нали?
На лицето на клошарката не се четяха никакви емоции. Очите ѝ останаха затворени.
— Ти… си го… заровила — прошепна ухилен той.
— Какво искаш от мен? — попита Суон в опит да му отвлече вниманието. Гледаше към полковник Маклин. — Слушам те — прикани го тя.
— Накарала си царевицата да расте. Така ли е?
— Земята накара царевицата да расте.
— Тя го е направила! — каза Приятел и за момент отклони вниманието си от Сестрата. — Тя е засяла зърната в пръстта и ги е накарала да поникнат! Никой друг не е способен да го направи! Земята е мъртва и тя е единствената, която може да я съживи! Ако я вземеш със себе си, Армията на съвършенството ще разполага с всичката необходима ѝ храна! Тя може да създаде цяла царевична нива от един-единствен кочан!
Маклин се вторачи в нея. Никога досега не беше виждал толкова прекрасно момиче като това… а и лицето ѝ беше силно, много силно.
— Вярно ли е? — попита той.
— Да — отвърна Суон. — Но няма да отглеждам храна за вас. Няма да отглеждам храна за коя да е армия. Не можете да ме принудите.
— Да, можем! — изсъска Приятел над рамото на Маклин. — Тя има приятели тук! Един огромен негър и едно момче! Видях ги с очите си само преди малко! Вземи ги на нашия поход и момичето ще отглежда посеви за нас, за да им спаси живота!
— Джош и Робин ще предпочетат да умрат.
— А ти ще предпочетеш ли да умрат? — Той поклати глава и другото му око стана морскозелено. — Не, не мисля.
Суон знаеше, че е прав. Нямаше да откаже да им помогне, ако Джош и Робин бяха под смъртна заплаха.
— Накъде сте тръгнали в този ваш така наречен поход? — попита с безизразен глас тя.
— Ето! — каза Приятел. — Ето го брат Тимъти! Той ще ти каже! — Роланд и брат Тимъти тъкмо влизаха в караваната. Капитанът беше стиснал здраво ръката на кльощавия мъж, който вървеше като в транс. Обувките му се тътреха по пода.
Суон се обърна към двамата мъже и потръпна. Очите на новопристигналия представляваха ококорени кръгове — истинско олицетворение на шока — заобиколени от тъмнолилаво. Устата му беше полуотворена, а устните му сиви и отпуснати.
Приятел плесна с ръце.
— Саймън каза! Кажи на малката кучка накъде сме се насочили, брат Тимъти!
Мъжът издаде стенещ, завален звук. После потрепери и изрече:
— Към… Уоруик Маунтин. За да намерим Бог.
— Много добре! Саймън каза! Кажи ни къде е Уоруик Маунтин!
— Западна Вирджиния. Бях там. Живях с Бог… седем дни… и седем нощи.
— Саймън каза! Какво има Бог в Уоруик Маунтин?
Брат Тимъти примига и една сълза потече по дясната му буза.
— Саймън е на път да се ядоса, брат Тимъти — каза с весел глас Приятел.
Мъжът изхленчи, отвори по-широко уста и замята глава насам-натам.
— Черната кутия… и сребърния ключ! — отговори той, като думите му едва не се прескачаха една друга. — Молитва за сетния час! Пазете се от смърт във вода! Пазете се от смърт във вода!
— Много добре. А сега брой до десет.
Брат Тимъти вдигна двете си ръце и започна да брои на пръсти.
— Едно… две… три… четири… пет… шест… — Той млъкна озадачен.
Суон вече беше забелязала, че другите четири пръста на дясната му ръка бяха отрязани.
— Не съм казал „Саймън каза“ — напомни му Приятел.
Вените на врата на брат Тимъти се издуха и пулсирането в слепоочието му стана ужасно. Очите му се напълниха със сълзи от страх. Опита се да отстъпи назад, но Роланд го стисна още по-силно.
— Моля ви — прошепна с пресипнал глас мъжът, — не ме наранявайте… повече. Ще ви заведа при него, кълна се, че ще ви заведа! Само… не ме наранявайте повече… — Надигналите се в гърлото му хлипове го накараха да млъкне. Той се сви, когато Приятел се приближи до него.
— Няма да те нараним. — Мъжът с аленото око погали плувналата му в пот коса. — Не бихме си го помислили дори. Просто искахме да покажем на тези дами какво може да направи силата на убеждението. Ще постъпят много глупаво, ако не правят каквото им кажем, нали?
— Глупаво ще е — съгласи се брат Тимъти и се усмихна като зомби. — Много глупаво.
— Добро куче. — Приятел го потупа по главата. След това се върна при Сестрата, стисна я за врата и изви главата ѝ към жалкото подобие на човек. С другата си ръка насила отвори едното ѝ око. — Погледни го! — изкрещя той и я разтресе.
Допирът му изпрати непоносим студ по цялото ѝ тяло. Костите я заболяха и нямаше друг избор, освен да погледне осакатения мъж пред нея.