— Капитан Кронингер разполага с много приятна стая за игри. — Устата му беше точно до ухото ѝ. — Ще те предам на него до утре сутринта, за да ти помогне да си спомниш къде е онази дрънкулка. Ако паметта още ти изневерява, добрият капитан ще започне да си избира хора от курника, за да поиграе на разни игрички с тях. И ти ще гледаш, защото първата игра ще е да ти отреже клепачите. — Ръката му я стискаше като примка.
Сестрата мълчеше. Синята светлина продължаваше да се върти в главата ѝ, а младият мъж с жълтия дъждобран протягаше ръце към мъртвото дете в ръцете ѝ.
— Която и да е тя — прошепна мъжът с аленото око, — надявам се да е умряла, мразейки те.
Той усети, че Суон го гледа, усети как погледът ѝ прониква в душата му и махна ръката си, преди сляпата ярост да го е накарала да счупи врата на жената. Не издържаше повече и се обърна към нея. Лицата им бяха на петнадесет сантиметра едно от друго.
— Ще те убия, кучко! — изрева Приятел.
Суон използва всяка капка воля, за да не отстъпи назад. Устоя на погледа му като желязна ръка, стиснала змия.
— Не, няма да го направиш — сопна се тя. — Каза, че не означавам нищо за теб. Излъга.
По бледата кожа на Приятел изби кафяво петно. Челюстта му се удължи и още една уста се отвори като грозна рана в челото му. Едното му око остана кафяво, а другото — пурпурно, сякаш кръвоносните му съдове се бяха разкъсали и го бяха напълнили с кръв. „Размажи я! — помисли си той. — Размажи кучката!“
Не го направи. Не можеше. Защото виждаше през плетеницата на собствената си омраза, че в нея има сила отвъд възприятията му и нещо вътре в него се изпълваше с копнеж, подобно на разбито сърце. Той я презираше и искаше да ѝ строши всички кости… но в същото време не смееше да я докосне, защото огънят ѝ можеше да го превърне в пепел.
Мъжът с аленото око се отдръпна от Суон. Лицето му стана на човек от испански произход, после на ориенталец и накрая се спря някъде по средата.
— Ще дойдеш с нас на нашия поход — заяви той. Гласът му беше писклив и дрезгав и прескачаше от една октава в друга. — Първо ще отидем в Западна Вирджиния… да намерим Бог. — Засмя се на последната дума. — След това ще те пратим в някоя хубава ферма с много земя. Ще ти осигурим семена и зърна. Ще намерим всичко, което ти е необходимо, в силози и хамбари по пътя ни. Ще построим огромна стена около фермата ти и дори ще оставим няколко войници да ти правят компания. — Устата на челото му се ухили и изчезна. — До края на живота си ще отглеждаш храна за Армията на съвършенството. Ще имаш трактори, комбайни, всякакви машини! Както и свои роби! Обзалагам се, че онзи огромен негър ще може да дърпа ралото. — Приятел хвърли бърз поглед на двамата войници. — Вървете да доведете онова черно копеле от курника. И момчето на име Робин. Могат да живеят в покоите на брат Тимъти. Нямаш нищо против, нали?
Брат Тимъти се ухили лукаво.
— Саймън не каза да говоря.
— Къде можем да настаним тези две дами? — обърна се Приятел към полковник Маклин.
— Не знам. В някоя тента.
— О, не! Нека поне им осигурим матраци! Искаме да им е удобно, докато размишляват! Какво ще кажеш да им намерим някоя каравана?
— Могат да отидат при Шийла — предложи Роланд. — Тя ще ги държи под око.
— Отведи ги там — нареди Приятел. — Нека постоянно има двама войници на пост пред караваната. Не искам изненади. Ясно?
— Да, сър. — Капитанът извади пистолета от кобура на кръста си. — Първо дамите — каза той на Суон и Сестрата. Двете излязоха през вратата и слязоха по красивите стълби. Момичето стисна ръката на жената.
Приятел застана на прага на караваната и ги изпрати с поглед.
— Колко време остава до утрото? — попита той.
— Три-четири часа — отвърна Маклин. Лицето на Суон се беше запечатало в главата му, ясно като снимка. Той откъсна доклада с броя на жертвите от пироните на дланта си. Числата бяха подредени по бригади. Опита се да се съсредоточи върху тях, но не можеше да изтрие момичето от съзнанието си. Не беше виждал такава красота от много, много дълго време. Не ставаше въпрос за сексуално привличане… това беше нещо чисто, силно и ново. Усети, че се е вторачил в пироните в дланта си и в мръсните бинтове, залепени за китката му. За миг помириса собствената си воня и едва не повърна.
Погледна Приятел на прага на вратата и изведнъж съзнанието му се проясни, сякаш опустошителен вятър беше издухал гъстите облаци.
„Господи — помисли си Маклин. — Аз съм се… съюзил с…“
Приятел се обърна едва към него.