Някакви мъже се смееха наблизо, а в далечината се чуваха изстрели.
— Бебето! — Шийла покри уста с ръка. Очите ѝ се превърнаха в пълни с мрак ями. — Чуйте! Не чувате ли да плаче бебе?
Суон поклати глава.
— О… Господи! — Шийла едва не се задуши от ужас. — Бебето плаче! Накарайте го да спре! Моля ви! — Тя запуши уши и тялото ѝ се сви като зародиш. — О, Господи, моля ви, накарайте го да спре.
— Изгубила си е разсъдъка — каза Сестрата, но Суон стана от матрака и отиде при жената. — По-добре я остави на мира — предупреди я клошарката. — Изглежда ми доста отнесена.
— Накарайте го да спре… накарайте го да спре… о, Господи, накарайте го да спре — бълнуваше Шийла, свита в ъгъла. Лицето ѝ блестеше от пот на светлината от газената лампа, а вонята, която се излъчваше от тялото ѝ, отврати Суон… но въпреки това се наведе над нея. Поколеба се за миг, но накрая се протегна, за да я докосне. Ръката на Шийла намери нейната и я стисна с болезнена сила. Суон не се отдръпна.
— Моля те… накарай бебето да спре да плаче — замоли се жената.
— Няма… няма никакво бебе тук. Няма никой друг освен нас.
— Чувам плача му! Чувам го!
Суон нямаше представа през какви мъчения беше минала Шийла, но не можеше да понесе да я гледа как страда. Стисна ръката ѝ и се наведе още повече над нея.
— Да — каза нежно тя. — Аз също чувам плача. Това е бебешки плач. Нали?
— Да! Да! Накарай го да спре, преди да е станало прекалено късно!
— Прекалено късно? Прекалено късно за какво?
— Прекалено късно за него да живее! — Пръстите на жената се забиха в ръката на Суон. — Той ще го убие, ако не спре да плаче!
— Чувам го — каза ѝ момичето. — Почакай, почакай. Бебето спира да плаче. Спира.
— Не, не е вярно! Все още чувам…
— Плачът спира — повтори Суон. Лицето ѝ беше само на няколко сантиметра от това на Шийла. — Плачът вече е по-тих. По-тих. Едва го чувам. Някой се е погрижил за бебето. Вече е много тихо. Много тихо. Плачът спря.
Шийла си пое рязко и дълбоко въздух. Задържа го за няколко секунди и го изпусна под формата на тих агонизиращ стон.
— Спря ли? — попита тя.
— Да — отвърна Суон. — Бебето спря да плаче. Свърши.
— Бебето… още ли е живо?
Явно това беше много важно за жената. Суон кимна.
— Все още е живо.
Устата на Шийла се отпусна. От долната ѝ устна потече една лига и капна в скута ѝ. Суон се опита да освободи ръката си, но жената не я пускаше.
— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Сестрата, но момичето поклати глава.
Шийла вдигна много бавно ръката си и докосна бузата на Суон с върховете на пръстите си. Момичето не виждаше очите ѝ… а само два черни кратера в тебеширенобялата кожа.
— Коя си ти? — прошепна въпроса си жената.
— Суон. Името ми е Суон. Не помниш ли?
— Суон — повтори тя с нежен и изумен глас. — Бебето… никога преди не е спирало да плаче. Никога не е спирало да плаче… докато не умре. Дори не знам дали е момче, или момиче. Никога преди не е спирало да плаче. О… толкова си красива. — Мръсните ѝ пръсти погалиха лицето на Суон. — Толкова си красива. Мъжете са зверове, да знаеш. Те вземат красивите неща… и ги правят грозни. — Гласът ѝ я предаде. Тя заплака тихичко, отпусна буза върху ръката на момичето и прошепна: — Толкова съм изморена да бъда грозна. О… толкова съм изморена…
Суон я остави да си поплаче и започна да я гали по главата. Пръстите ѝ напипваха струпеи и рани.
След малко Шийла вдигна глава.
— Мога ли… мога ли да те попитам нещо?
— Да.
Тя избърса очи и потърка нос.
— Ще ми позволиш ли… да ти среша косата?
Суон стана и помогна на Шийла да стори същото, след това отиде до тоалетната масичка и седна пред огледалото. Жената колебливо направи крачка след нея, а после и още една. Стигна до тоалетната масичка и взе една задръстена с коса четка. Заглади с пръсти гривата на Суон и започна да я реше, дълго и бавно, дълго и бавно.
— Защо си тук? — попита я Шийла. — Какво искат от теб?
Тонът ѝ беше спокоен и благоговеен. Сестрата го беше чувала и преди, когато хората в Мерис Рест говореха със Суон. Преди момичето да успее да отговори, клошарката каза:
— Смятат да ни задържат тук. Смятат да накарат Суон да работи за тях.
Шийла спря да я реше.
— Да работи за тях? Като… ЖР?
— В известен смисъл да.
Жената застина за известно време, след което продължи бавно да я реше.