Джош примига на мъгливата светлина на утрото. Лагерът се подготвяше отново да поеме на път. Тентите се прибираха, превозните средства се проверяваха и се зареждаха с гориво от варелите в каросериите на камионите. Гигантът забеляза, че запасите от бензин бързо намаляваха и Армията на съвършенството беше оставила много закъсали превозни средства по пътя си. Огледа земята, когато се отдалечи на около три метра от камиона и изхвърли кофата с урина и изпражнения в клисурата. От другата ѝ страна имаше гъста гора с дървета без листа, а в мъгливата далечина се виждаха покрити със сняг, назъбени планини. Магистралата, по която пътуваха, водеше до тези планини, но Джош не знаеше точно къде се намират. Времето му беше като в мъгла. Смяташе, че са минали две седмици, откакто напуснаха Мерис Рест, но дори за това не беше сигурен. Може би бяха минали три седмици. Както и да е, вероятно Мисури беше останал далеч зад тях. Заедно с Глори и Арън.
Когато войниците дойдоха в курника за него и Робин, имаше достатъчно време да придърпа жената до себе си и да ѝ каже:
— Ще се върна. — Очите ѝ гледаха през него. — Чуй ме! — каза ѝ той и я разтресе… Най-накрая Глори се съвзе и се втренчи в красивия чернокож мъж, който стоеше пред нея. — Ще се върна. Просто бъди силна, чуваш ли ме? И се грижи за момчето добре.
— Няма да се върнеш. Не. Няма.
— Ще се върна! Все още не съм те виждал облечена в онази лъскава рокля. Заради това си струва да се върна, нали?
Глори нежно докосна лицето му и Джош видя, че отчаяно искаше да повярва. И тогава един от войниците беше наврял дулото на пушката си в ранените му ребра и той едва не се преви на две от агонизираща болка… но се насили да остане на крака и да излезе от курника с достойнство.
Когато камионите, бронираните коли и караваните на Армията на съвършенството най-накрая напуснаха Мерис Рест, около четиридесет души ги последваха пеша за известно време, като изричаха името на Суон, плачеха и виеха жално. Войниците ги използваха като тренировъчни мишени, докато последните петнадесет не се отказаха.
— Въррррни кофите! — прогърмя гласът на сержант Насрани гащи, след като Робин и брат Тимъти изпразниха своите. Тримата затворници се върнаха обратно в камиона и сержантът нареди: — Подготви купичките!
Те извадиха малките дървени купички, които им бяха раздали, и в същото време от полевата кухня пристигна метална тенджера. Сипаха им блудкава супа от доматено пюре от консерва, сгъстена с малко солени бисквити. Менюто почти винаги беше едно и също, сервирано по два пъти на ден. Само понякога в супата плуваха парчета осолено свинско или консервирана шунка.
— Извади чашите!
Затворниците протегнаха чашите си и друг войник им наля вода от манерка. Течността беше солена и мазна — определено не беше вода, от извора. Тази беше от разтопен сняг, защото оставяше мазен слой в устата, от нея те заболяваше гърлото и предизвикваше рани по венците. Джош знаеше, че Армията на съвършенството разполага с големи дървени каци с изворна вода в каросериите на камионите си, но също така беше наясно, че никога нямаше да вкусят от нея.
— Назад! — заповяда сержант Насрани гащи и когато затворниците се подчиниха, той дръпна металната врата и я заключи. Времето за хранене беше приключило.
Вътре в камиона всеки си беше намерил местенце, на което да се храни — Робин в своя ъгъл, брат Тимъти в друг, а Джош в средата. След като приключи с яденето, гигантът уви дрипавото одеяло около раменете си, защото в лишената от изолация вътрешност на камиона винаги беше студено, и легна, за да поспи. Робин стана и започна да крачи напред-назад, за да изгори нервна енергия.
— По-добре я пази — каза му Джош с дрезгав от заразената вода глас.
— За какво? А, да, предполагам, че днес ще се опитаме да избягаме, нали? Разбира се! По-добре да си пазя силите! — Младежът се чувстваше бавен и слаб, а и главата го болеше толкова много, че едва можеше да мисли. Знаеше, че това е реакция към водата, след като тялото му се изчистваше от онази от извора на Мерис Рест. Но само ходенето напред-назад му помагаше да не полудее.
— Забрави за опита за бягство — каза му за около петдесети път Джош. — Трябва да останем близо до Суон.
— Не сме я виждали, откакто ни затвориха тук! Човече, представа си нямаме какво са ѝ направили тези копелета! Казвам да избягаме… и след това да помогнем и на нея да избяга!
— Лагерът е голям. Дори да успеем да се измъкнем — което не можем да направим — как ще я намерим? Не, най-добре да останем тук, да държим главите си наведени и да видим какво са намислили да правят с нас.